За честта на брата

Абигейл погледна към Доминик, седнал при тях на терасата близо до розовата градина, но той се беше загледал към далечните хълмове, които бяха единствената преграда между него и морето. Съжалението, че не е на палубата на любимия си кораб, се излъчваше от него, както лъчите от слънцето, и гасеше усмивката му. Мъка я връхлетя между два удара на сърцето й. Това забавяне в Съдли Хол, макар че беше дало на глезена му възможност да заздравее, правеше още по-силен копнежа му да се върне на своята „Песен“. Беше виждала този копнеж и в очите на чичо си, когато отиваше на кея, за да наглежда товаренето на кораба, преди да отплава.

Абигейл се протегна и леко докосна ръката на Доминик под лакътя. Той се обърна към нея с все така отсъстващ поглед. Сякаш без да забелязва тъгата му, тя изрече с весел тон:

— Много ще ни е приятно да приемем поканата за соарето на лорд Съдли, милейди.

— Със сигурност. — Лейди Съдли се усмихна искрено. — Ще се радвам да представя на моите приятели човека, който спаси живота на децата ми.

— Бих настоял да не се говори за това.

Усмивката й помръкна.

— Но защо, господин Сен Клер? Не мога да си представя поради каква причина не искате вашата смела постъпка да стане достояние на благовъзпитаното общество?

— Доминик е изненадващо скромен — намеси се Абигейл с бърза усмивка, отправена към него, сякаш изричаше приятна шега — по отношение на подобни неща. Предпочита да ги държи за себе си.

Нютън скочи и размаха въображаем меч.

— Като Робин Худ.

— Нещо такова. — Доминик изпи последната глътка от чашата си и я остави до тази на лейди Съдли. — Просто смятам, че мъжът не бива да бъде хвален само защото изпълнява дълга си.

— Вие сте невероятно скромен, господин Сен Клер — грейна отново усмивката на лейди Съдли. — Нека бъде както желаете. Няма да ви се отплащам за кавалерската постъпка, като ни карам да се чувствате неудобно. — Тя стана и плесна с ръце. — Сега, Клариса, вече е време за урока ти по бродерия; Нютън, учителят ти ме помоли да те изпратя при него веднага щом свършим обеда.

И докато Клариса и Нютън мърмореха недоволно, тръгвайки подир майка си към къщата, Абигейл искрено се разсмя.

— Нямаше да ти е толкова забавно — отбеляза Доминик, като й протегна ръка, за да й помогне да стане от стола, — ако ти се наложеше да учиш вътре в стаята в такъв хубав ден.

— Прекарала съм много дни седнала в ъгъла с книга, която ме вълнуваше много по-малко от възможността да отида заедно с чичо си на кораба му.

Без да пуска ръката й, той я поведе през терасата към буйно разцъфналите рози.

— Значи и ти си чувала песента на сирените?

— Харесваше ми да говоря с чичо. Той винаги ми разказваше такива вълнуващи истории за пътуванията си, а аз никога не се уморявах да ги слушах, дори когато вече не бях дете.

— Защо той и леля ти са те отгледали?

Абигейл тъкмо се беше навела, за да помирише една роза с цвета на прясно масло, но се изправи.

— Майка ми умряла скоро след като съм се родила.