Чаровникът, който я укроти
- Автор: Линдзи Джоана
- Серия: reid family #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чаровникът, който я укроти». Краткое содержание книги:
Рейфиъл Лок е най-желаният и чаровен мъж в лондонското общество. Той се обзалага с приятеля си Мактавиш, че ще преобрази капризната Офелия в мила и покорна жена, която ще бъде идеалната съпруга.
Но как?
Като я отвлече в провинциалното си имение и й покаже колко неприемливо е поведението й. Само че докато провежда ежедневните „уроци“, той започва да усеща необяснимо привличане към опърничавата си пленница…
Тя завърши изречението си с тихо стенание, а страните й внезапно пламнаха. Беше изключително неприлично и абсолютно безразсъдно да му напомня какво се е случило между тях. Съзнанието й пазеше неговия образ с коса, щръкнала във всички посоки от страстните й милувки, и изражение, говорещо за огнена чувственост…
Боже, това не беше мястото за възбуждане на подобни страсти. В крайна сметка може би не беше лоша идея да поязди.
— Ще те надбягам — поривисто изрече.
Марк тъкмо я беше настигнал. Той чу думите й и понечи да се възпротиви, но тя препусна в галоп в парка. Свари Рейф напълно неподготвен, защото мислите му още витаеха в онзи салон! Бързо погледна назад, за да се увери, че той я следва, и се засмя, като установи, че има голяма преднина пред него. Заради рязкото движение шапката й отхвръкна, а вятърът я подхвана и я запрати на земята. Офелия нямаше намерение да спира, за да я вдигне. Състезанието беше по-важно. В момента духът й беше твърде борбен, за да загуби.
Наложи се да стисне юздите с две ръце, а пелерината й се развя, откривайки роклята. Офелия не усещаше студения вятър, защото кръвта й кипеше от опиянение. Шалът й започна да се вее. Тя сграбчи единия му край в юмрука си, за да не загуби и него. Пелерина, шал и коса се развяваха бясно, но Офелия не мислеше за това. Пришпори с пети кобилата си и полетя още по-бързо.
Беше тръгнала към северната пътека, но тъй като паркът беше почти безлюден, тя безразсъдно се втурна напряко през серпентината. Северната пътека обкръжаваше парка, заобикаляйки голямото езеро, преди отново да завие на север и да довърши елипсата. Този маршрут беше много по-дълъг от южната пътека, която Офелия рядко използваше. Рейф я застигаше, но още бе далеч зад нея. В далечината се виждаше навесът за лодки. В този хубав зимен ден на езерото може би дори имаше кънкьори…
Не се приземи прекалено тежко на земята. Можеше да е къде-къде по-лошо. Кобилата можеше да се закове на място, когато змията пресече пътя й. Офелия можеше да излети напред. Вместо това кобилата се изправи на задните си крака и младата жена тупна на земята. Проклето животно! Как можа да се уплаши от едно нищо и никакво безобидно змийче?
Вече си поемаше дъх и се изправяше на лакти, когато Рейф скочи до нея. Той коленичи толкова бързо, че изрови пръстта под безжизнената трева.
— Господи, изплаших се до смърт! — яростно възкликна той.
— Не съм ранена — успокои го тя.
— Защото си страхотна късметлийка. Трябва да застрелят баща ти, че ти е купил такава плашлива кобила.
— Аз сама си я избрах. Просто ми се наложи няколко месеца да настоявам да плати цената. Така действаме с него: аз настоявам, а той отстъпва, само и само да му се махна от главата. Не вярвам някога да я е виждал.
— Няма значение…
— Наистина съм добре. Би ли ми подал ръка…
Той й помогна да стане на крака и изведнъж започна да я целува страстно и настоятелно. Ръцете му се придвижиха надолу до дупето й, разтривайки нежно местата, натъртени от падането. Офелия простена от удоволствие. Тялото й затрепери от горещите усещания, събудени от бавните му, чувствени ласки и жадните целувки. Отново остана без дъх, но не пропусна напрегнатия му поглед, когато той се отдръпна от нея.
Пусна я толкова бързо, че Офелия за малко да загуби равновесие. Рейф се извърна, когато тя започна да изтупва дрехите си и да оправя пелерината си.
— Дано не се обличаш винаги така за езда — укори я той, докато двамата хващаха юздите на конете си.
— Не, разбира се.
Сега Рейф се беше овладял достатъчно, за да я погледне.
— А днес защо си се натъкмила така?
— Ами аз… такова… — Тя млъкна: не можеше да признае, че го е последвала. — Не мисля, че си струва да обяснявам защо — най-накрая заяви.
— Твоя воля. — Сви рамене той. — Бих ти предложил обаче да вървиш право вкъщи.
— Така и смятам да направя.
Помогна й да се качи на седлото. Можеше да я повдигне, но предпочете да не я докосва, предлагайки й сключените си пръсти да стъпи. Показваше безразличие, твърде голямо безразличие. Разбира се, намираха се в парка. Но наоколо нямаше никого, в далечината се виждаха само няколко човека.
Искаше й се да го попита защо не я посети през нощта. Той очевидно не смяташе да каже нищо по въпроса. Но би било прекалено дръзко от нейна страна, пък и Марк най-накрая ги настигна. Както обикновено, той я беше изгубил от поглед и не знаеше, че е паднала. От време на време Офелия умишлено забавяше темпото си, защото знаеше, че лакеят не е добър ездач. Пък и конят му не можеше да се мери с нейната породиста кобила. Най-често й се случваше да си поязди в галоп, а после да го изчака.