Чаровникът, който я укроти
- Автор: Линдзи Джоана
- Серия: reid family #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чаровникът, който я укроти». Краткое содержание книги:
Рейфиъл Лок е най-желаният и чаровен мъж в лондонското общество. Той се обзалага с приятеля си Мактавиш, че ще преобрази капризната Офелия в мила и покорна жена, която ще бъде идеалната съпруга.
Но как?
Като я отвлече в провинциалното си имение и й покаже колко неприемливо е поведението й. Само че докато провежда ежедневните „уроци“, той започва да усеща необяснимо привличане към опърничавата си пленница…
— Какво каза баща ти? — попита я Рейф. Стана й неприятно, когато разбра защо я е задържал. Не се обърна с лице към него. Боеше се да го погледне.
— Още не се е прибрал и даже не знае, че съм се върнала.
— Защо не почакаш да се видите, преди да взимаш прибързани решения?
— Аз! Прибързана? — Тя изсумтя тихичко и си тръгна. Чу го как се смее зад гърба й.
ТРИЙСЕТА ГЛАВА
Офелия не можеше да подбере по-лош момент да си тръгне от трапезарията. Не забеляза, че баща й стои в преддверието и подава балтона си на лакея. Той обаче я забеляза на секундата.
— Фили? Кога се прибра?
Никаква усмивка. Никаква топла прегръдка за добре дошла. Той просто се осведомяваше.
Шърман Рийд, граф Дъруич, беше четирийсет и пет годишен. Имаше кестенява коса и проницателни кафяви очи. Беше висок, а в сравнение с жена си можеше да се нарече мършав. В никакъв случай не беше грозен, но никой не би го нарекъл хубав. Може би затова беше удивен, че дъщеря му е такава красавица, и бе твърдо решен да извлече облага за себе си от този дар на природата.
— Върнах се този следобед. Нали разбираш, мама ме посрещна и покани няколко от обожателите ми.
Шърман хвърли поглед към салона, от който се носеше силен шум.
— Нужно ли беше?
Офелия се постресна. Беше споменала обожателите си, защото баща й обикновено изпитваше гордост, когато тя се показваше, и удоволствие от предложенията за брак, които получаваше — е, поне нещата стояха така, преди да се спре на Дънкан Мактавиш за свой зет. Пък и винаги бе насърчавал Мери да организира празненства. В това отношение между съпрузите цареше пълно единомислие.
— Нужно ли? Не. Но мама се радваше, че ще има гости, тъй че си казах: „Какво пък?“
— Я не ми дръж такъв тон, момиче!
Офелия едва не се засмя. Тонът й си беше същият, ако не и по-мек от обичайното. Но баща й очевидно очакваше тя да му се сопне. В края на краищата, откакто я беше сгодил за Дънкан, помежду им непрекъснато избухваха ожесточени спорове.
— Ела в кабинета ми. Трябва да проведем разговор.
— Не може ли да почака? Имаме гости.
— Не, не може.
Той я заобиколи, без да каже нищо повече, и се запъти към кабинета си. Офелия си пое дълбоко дъх и го последва. Баща й нямаше да смути новооткритото й спокойствие. Щеше да овладее избухливостта си. Преди той винаги успяваше да я провокира, но днес нямаше да му се даде.
Когато влезе в стаята, той вече седеше зад бюрото си. Тя мразеше това място, защото тук бяха провели голяма част от споровете си. Килимът, завесите и мебелите в тъмнокафяво и зелено може би бяха доста стилни за мъжки кабинет, но на нея й действаха подтискащо. Някога, много отдавна, тя обичаше да идва при баща си в тази стая…
Обикновено сядаше срещу него, но сега застана до прозореца, който гледаше към улицата. Завесите още не бяха спуснати, макар че по-рано вечерта някой беше запалил огън в камината. Навън фенерите бяха запалени, а на тротоара пред къщата им бяха спрели множество карети. Беше започнал да се сипе лек снежец. Още не беше покрил улицата, но снежинките падаха много красиво край запалените фенери. Офелия усети как напрежението я напуска.
— Носиш ли ми предложение от Лок? — попита Шърман, докато палеше един от свещниците на бюрото си.
Офелия затвори очи.
— На това ли се надяваше?
— Не, не съм се надявал. Очаквах го. Това е единственото, което ще ме накара да преглътна второто ти разваляне на годежа с Дънкан.
Шърман беше повишил тон, за да подчертае думите си. Офелия продължаваше да стои с гръб към него. Като малка редовно идваше тук, търсейки вниманието му. Не й правеше впечатление, че рядко го получава. Странно как децата приемаха някои неща за даденост, например любовта на родителите си.
— Рейфиъл Лок е женкар — уморено заяви тя. Това би следвало да изчерпи въпроса, но не и според баща й.
— Е?
Точно както си и мислеше. Думите й ни най-малко не го смутиха. Рейф можеше да има най-лошата репутация, но баща й пак щеше да одобри гостуването й. Интересуваше го единствено титлата, която младият мъж щеше да наследи.
— Той няма намерение да се жени за мен или за която и да е друга. — Тя най-сетне се обърна, за да проследи реакцията на баща си. — Ако не се лъжа, точните му думи бяха „през този век“.
— Глупости. Ти си способна да промениш решението на всеки мъж.
Това беше своеобразен комплимент. На Офелия й се искаше просто да го приеме, без да се чувства обидена.