Чаровникът, който я укроти
- Автор: Линдзи Джоана
- Серия: reid family #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чаровникът, който я укроти». Краткое содержание книги:
Рейфиъл Лок е най-желаният и чаровен мъж в лондонското общество. Той се обзалага с приятеля си Мактавиш, че ще преобрази капризната Офелия в мила и покорна жена, която ще бъде идеалната съпруга.
Но как?
Като я отвлече в провинциалното си имение и й покаже колко неприемливо е поведението й. Само че докато провежда ежедневните „уроци“, той започва да усеща необяснимо привличане към опърничавата си пленница…
Но сега се беше успала и бе прекалено късно за езда. Последния път, когато погледна часовника, бе пет сутринта. Цяла нощ чакаше Рейф да дойде при нея. Дори цял час бе стояла с ухо, долепено до вратата, ослушвайки се за стъпките му. Ама че глупачка! Той не дойде.
Вероятно Рейф бе разбрал, че е твърде рисковано. Или може би беше сметнал, че не е била сериозна, когато е казвала, че ще си помисли. Не биваше да се прави на срамежлива. Но пък може би той самият не е говорел сериозно. Нали целта му бе да успокои гнева й с целувката си, което и беше постигнал. Вероятно се бе пошегувал, а тя беше изтълкувала думите му както й беше удобно.
Тръгна бавно към прозореца, за да дръпне плюшената светлолилава завеса. Усети аромата на двете рози, които бяха поставени на писалището до прозореца. Нямаха градина или оранжерия, но през зимните месеци майка й винаги успяваше да се снабди със свежи цветя за къщата.
Офелия имаше хубава стая. Мери се бе погрижила за това. Всичко беше в нюанси на розовото, червеното и светлолилавото, но най-вече в тъмночервено: килима и завесите, тапетите, дебелата кувертюра на красивото й легло. Дори тоалетката й имаше тъмнорозова кадифена завеска около основата си. Към тази стая Офелия даже разполагаше със съблекалня, която едва побираше богатия й гардероб. Баща й поне никога не се стискаше за дрехи. Трябваше да бъде облечена красиво и скъпо — та нали в края краищата беше нещо като негова визитка.
Не личеше, че снощи валя сняг. Стаята й се намираше в предната част на къщата. Когато прозорците биваха здраво затворени, а завесите — спуснати, шумът от уличното движение не я смущаваше. Определено не го беше чула днес. Един ездач отмина по улицата, което й напомни, че трябва да поръча да закарат кобилата й в конюшнята. В този ездач имаше нещо познато… това беше Рейф! Той дори погледна към къщата й.
Тя му махна, но той не гледаше към горните прозорци и продължи да язди. Офелия започна да се облича като полудяла и се спусна по стълбите с надеждата, че кобилата й още е навън. Тя беше там заедно с жребеца на лакея, който трябваше да я придружава. Лакеят Марк обикновено яздеше с нея. Не го ли беше подминала току-що на стълбището?
Той застана на вратата:
— Само минутка, за да си облека палтото, лейди Офелия.
— Първо ми помогни — подкани го тя, качвайки се на седлото. — Ще те чакам на Гровнър Скуеър, на входа за Хайд Парк. Не се бави.
Не остана да чуе, че не бива да тръгва без него. Обзе я същото очакване, което я беше държало будна цяла нощ, и тя пришпори коня си в галоп. Ако имаше късмет, щеше да настигне Рейф. Ако извадеше голям късмет, той щеше да поднови предложението си за нова среднощна среща.
Е, днес не й вървеше. Офелия провери и в страничните улички, но докато тя се обличаше, Рейф очевидно беше отишъл по делата си. Както чакаше Марк на уреченото място, тя осъзна, че е облечена твърде леко.
Изобщо не беше губила време да търси някой от костюмите си за езда, а бе грабнала първата дреха, която й беше попаднала. В случая — тънка дневна рокля, предназначена единствено за вкъщи! А шалът й беше фин и прозрачен и изобщо не скриваше дълбокото деколте. Понеже палтото й не беше на обичайното място, Офелия се бе наметнала с пелерина. Не си беше направила труд да завърже косата си, а просто я беше натъпкала под шапката.
Поне пелерината донякъде я пазеше от студа, разсъди тя. Обаче незабавно трябваше да се прибере у дома. Ако някой я видеше в този й вид, щеше да помисли, че е полудяла. Или може би не? Днес не беше чак толкова студено — не духаше вятър. Денят бе хубав… за през зимата. Всъщност времето бе идеално за езда, само че тя не беше облечена подходящо.
Стори й се, че в далечината вижда Марк. Нямаше смисъл да чака той да я настигне, при положение че щеше да се прибира. Офелия понечи да пришпори кобилата си, когато някой се приближи откъм гърба й.
— На разходка в парка ли отиваш?
Откъде, по дяволите, се беше взел?
— Да — отвърна тя и се обърна към Рейф.
Той я гледаше с любопитство, вероятно защото беше стиснала пелерината. Но наметката не бе достатъчно дълга, за да скрие дантелите по края на копринената й пола. Той обаче само отбеляза:
— Някак не си те представях на кон, Фелия. Трябва да кажа, че съм приятно изненадан.
— Защо? По една случайност обичам да яздя.
— Да, но… — Той спря и се подсмихна. — Вероятно още пазя спомена за идеалния ти образ. Нали ме разбираш, дори и едно косъмче не може да се измъкне от прическата ти. По роклята ти не може да има и една гънка. И Бог да пази да се умиришеш на кон!
Тя също се усмихна.
— Този неверен образ е направо древен. Да видим… вече си ме замервал със снежни топки. И доста ме разроши в салона… на Олдърс Нест.