Вихър от мечове [A Storm of Swords - bg]

Скоро се появи и Саладор Саан.

— Трябва да ме извиниш за виното, приятелю. Тия пентосци и водата си пият само ако е червена.

— Ще ми оправи гърдите — каза Давос. — Горещото вино е по-добро от компреса, както казваше майка ми.

— Според мен без компреси няма да минеш. Да седиш толкова дълго на гола скала, олеле мале. Как ти се вижда това чудесно кресло? Дебели бузки има, нали?

— Кой? — попита Давос между глътките вино.

— Илирио Мопатис. Кит с мустаци, истината ти казвам. Тези кресла са изработени за неговите мерки, макар че рядко си прави труда да си вдигне бузите от Пентос, за да седне на тях. Дебелакът винаги си седи удобно, мен ако питаш, щото си носи възглавница където и да отиде.

— Как стана така, че си дошъл на пентоски кораб? — попита го Давос. — Пак ли си станал пират? — Остави празната чаша настрана.

— Гадна клевета. Кой е страдал повече от пиратските безчинства от Саладор Саан? Аз само си искам онова, което ми се дължи. Много злато ми се дължи, о, да, но аз съм човек разумен, тъй че вместо пари взех едно хубаво свитъче, много крехко и хрупкаво пергаментче. Носи името и печата на лорд Алестер Флорент, Ръката на краля. Получих титлата „лорд на залива Черна вода“ и никой кораб не може да премине през моите владетелски води без владетелското ми позволение. И когато тези разбойници се опитват да се промъкват покрай мен в нощта, за да избегнат законните данъци и мита, какво пък, с нищо не са по-добри от контрабандистите, така че имам пълните права да ги задържам. — Старият пират се засмя. — Но не режа ничии пръсти. За какво са ми някакви късчета пръсти? Корабите прибирам аз, товарите им, по някое откупче, нищо прекалено. — Той изгледа намръщено Давос. — Но ти си зле, добри приятелю. Тази кашлица… и толкова си отслабнал, че виждам костите ти през кожата. А не виждам, кой знае защо, онази малка торбичка с кокалчетата от пръстите ти…

По стар навик Давос посегна към кожената кесийка, която вече я нямаше.

— Загубих я в реката. — „Късмета си.“

— Реката беше ужасна — тъжно каза Саладор Саан. — Макар и от залива, гледах и треперех.

Давос се закашля, изхрачи се и кашлицата го задави отново.

— Видях как пламна „Черната Бета“, а после и „Ярост“ — успя да изрече най-сетне хрипливо. — Никой ли от корабите ни не се спаси от пожара? — Все още таеше някаква надежда.

— „Лорд Стефон“, „Дрипавата Дженна“, „Бързият меч“, „Смеещият се господар“ и още няколко се оказаха нагоре по течението от пикнята на пиромантите, да. Те не изгоряха, но и не можеха да прелетят веригата. Няколко са се предали. Повечето са отплавали нагоре по Черна вода, далече от битката, а след това екипажите им ги потопили, за да не попаднат в ръцете на Ланистър. „Дрипавата Дженна“ и „Смеещият се господар“ още си играят на пирати по реката, както чух, но кой да ти каже дали е така?