Вихър от мечове [A Storm of Swords - bg]

— Изчакай тук — каза му сержантът.

— Негова милост знае ли, че съм се върнал? — попита Давос.

— Че откъде да знам, да му се не види! Изчакай, ти казах. — И го оставиха.

Градината на Егон ухаеше приятно на борова смола. Имаше и диви рози, високи трънести плетове и едно мочурливо място, където растяха червени боровинки.

„Защо ме доведоха тук?“ — зачуди се Давос.

А след това чу смътно дрънкане на звънчета, детски кикот и ето че изведнъж от храсталаците изскочи Кръпчо и се затича с все сила, подгонен от принцеса Шайрийн.

— Върни се веднага! — викаше тя след него. — Кръпчо, веднага се върни тука.

Шутът видя Давос, спря и звънчетата на рогатия му калаен шлем са разлюляха. Глупчото заподскача от крак на крак и заприпява:

— Кръв глупашка и кръв кралска, и кръв по девиче бедро, но за гостите окови, и окови за жениха, ай-ай-ай. — Шайрийн за малко щеше да го хване, но в последния миг той скочи в орловата папрат и изчезна сред дърветата. Принцесата затича след него. Давос се усмихна.

И тъкмо вдигна ръка, за да се окашля, когато друга фигура се шмугна през плета, блъсна се в него и го събори на земята. Момчето също падна, но почти веднага скочи на крака.

— Какво правиш тук? — попита го то сърдито. Катраненочерната му коса стигаше до яката, а очите му бяха смайващо сини. — Нямаш право да ми се пречкаш, когато тичам.

— Нямам — съгласи се Давос. Нов пристъп на кашлица го обзе, докато се мъчеше да се изправи.

— Зле ли ти е? — Момчето го хвана под мишницата и го изправи. — Да викна ли майстера?

Давос поклати глава.

— Кашлица. Ще ми мине. Момчето му повярва.

— Играем си на чудовища и девици — обясни то. — Аз бях чудовището. Детска игра е, но на братовчедка ми й харесва. Ти как се казваш?

— Сир Давос Държеливия.

Момчето го огледа подозрително от глава до пети.

— Сигурен ли си? Не ми изглеждаш много рицарски.

— Аз съм Рицарят на лука, милорд. Сините очи примигваха.

— Онзи с черния кораб ли?

— Знаеш ли историята?

— Докарал си на чичо Станис риба да яде преди да се родя, когато лорд Тирел го обсадил. — Момчето изпъчи рамене. — Аз съм Едрик Буря — обяви то. — Син съм на крал Робърт.

— Разбира се, че си му син. — Давос го беше познал почти веднага. Момчето беше наследило щръкналите уши на Флорент, но косата, очите, челюстта, скулите — всичко това беше от Баратеон.

— Познаваше ли баща ми? — запита Едрик Буря.

— Виждал съм го много пъти, когато чичо ти ме е викал в дворцовия съвет, но не сме говорили.

— Баща ми ме научи да се бия — гордо каза момчето. — Идваше да ме види почти всяка година и понякога се упражнявахме двамата. На последния ми рожден ден ми изпрати един боен чук, също като неговия, само че по-малък. Но в Бурен край ме накараха да го оставя. Вярно ли е, че чичо ми Станис ти е отрязал пръстите?

— Само последните стави. Пак си имам пръсти, но са по-къси. Покажи ми ги.

Давос свали ръкавицата. Момчето огледа внимателно ръката му.