Не ме забравяй
- Автор: Мелтън Марлис
- Серия: navy seal #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иванка Савова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Не ме забравяй». Краткое содержание книги:
След като Гейб официално e обявен за мъртъв, жена му Хелън решава да продължи напред. Омъжила се твърде рано, тя най-после e стъпила здраво на собствените си крака и се гордее с това. Ho точно когато смята, че e поела по правилния път, пристига стъписваща новина. Гейб e жив и се връща у дома. Дистанцираният, потаен съпруг вече го няма. Сега той e мъж, в когото Хелън лесно би могла да се влюби отново…
Но това не беше всичко; Гейб виждаше, че има и нещо повече. Офицерът само потвърди инстинктивните му догадки, като добави:
— Ако си спомните още нещо за мисията си, лейтенант, бъдете така любезен да не го обсъждате с никой друг… нито с вашето командване, нито дори с вашия психолог. Позвънете ми веднага — той сниши тон и със заговорнически вид продължи: — Имаме причини да подозираме съществуването на добре информиран вътрешен човек. — Изправи се, придърпа надолу смачканата си куртка и протегна ръка. — Така че дръжте ме в течение.
— Почакайте — Гейб пренебрегна подадената му ръка и също се изправи. — Какво искате да кажете? — настоятелно попита той.
Ърнест Форестър въздъхна и опипа бележника в горното джобче на куртката си.
— Може да знаете нещо за тази четвърта ракета, което някой там горе не би желал да си спомните.
Кръвта бавно се отцеди от лицето на Гейб.
— Мили боже! — прошепна той и изведнъж усети, че му се вие свят.
Форестър го погледна несигурно.
— Добре ли сте, Рено?
Гейб се обърна, отиде до плота за закуска и се върна обратно.
— А какво ще кажете, ако ви съобщя, че някой се опита да ме убие онзи ден? — попита той.
За негово облекчение Форестър не му се присмя.
— Кога се случи? — поиска да разбере той и отново извади малкия си бележник.
Гейб му разказа за инцидента. Форестър набързо надраска в бележника си новата информация. Хвърляйки поглед на бележките му, Гейб откри, че са кодирани.
— Моят психиатър твърди, че това е плод на въображението ми — добави той. — Казва, че параноята е симптом на посттравматичния синдром.
Форестър пъхна бележника в джоба си и сви рамене.
— Може и така да е — призна той. — Аз не съм лекар, аз съм просто аналитик. Но ако питате мен — добави той, мрачно поглеждайки Гейб, — не бих приел този инцидент като халюцинация. Има твърде много неща, които не съвпадат.
Потръпвайки, Гейб си спомни подмятането на Себастиан, че може да са го изоставили. Ами ако някой е искал той да загине във взривения склад? Същият човек сега нямаше да желае той да си спомни.
— Пазете се, лейтенант — добави офицерът настоятелно. Няма да навреди, ако накарате някои от вашите приятели да пазят гърба ви.
— Добре — каза Гейб, като си помисли за хората от своя взвод.
— Е, по-добре да вървя. Искам да изпреваря натовареното движение в пиковите часове — обясни гостът и за втори път протегна ръка.
Гейб разтърси ръката му и го съпроводи до улицата.
Дълго след като колата бе изчезнала от погледа му, той стоеше в подножието на стълбите и се взираше след нея. Кожата му беше настръхнала. Смесени чувства бушуваха в него. Но чувството, което надделя над другите, беше облекчение.
Не беше параноик.
Не беше си въобразил, че са се опитали да го убият.
Веднага след това стряскащо прозрение се появи внезапният импулс да сплаши своя нападател и да открие защо той иска да го елиминира. Ако Себастиан беше прав, че е бил изоставен в онзи склад в Пхенян, то тогава неговият анонимен враг сигурно го следеше от известно време.
Кой, по дяволите, беше той? Някой вътрешен човек, така бе казал Форестър. Някой от екипа? Идеята изглеждаше немислима. Всеки, когото познаваше, беше ревностен патриот като самия него, готов да умре за своите другари, но не и да ги предаде.
Отговорът на този въпрос бе заключен в паметта на Гейб. Той се удари по челото, желаейки да измъкне тайната от там.
Като изръмжа куп ругатни, той се втурна нагоре по стълбите, вземайки по две стъпала наведнъж. Усещаше как самоличността му отново изкристализира, подкрепена от твърдото решение да издири врага си и да го унищожи, преди самият той да бъде унищожен.
— Всичко наред ли е, тате? — посрещна го Малъри на най-горната стълбищна площадка. Щом видя изражението на лицето му, тя предпазливо отстъпи назад.
— Да, чудесно — каза той, доволен от нахлуването на адреналина в кръвта си. — Хайде да приключим с тази работа.
Смъкна фланелката си. Не желаеше повече да крие белезите, загрозяващи плътта му, беше си ги спечелил, по дяволите! Той щеше да хване този жалък кучи син, заради когото през последната година бе преминал през ада, и да го накара да страда заради извършеното.
Малъри се беше вторачила смаяно в баща си.
— Добре — каза тя, тръгвайки към отдалечения край на терасата, където Реги си почиваше. Двамата почти бяха приключили с шкуркането на масичката за пикник.
Гейб грабна шлайфа и отново се захвана за работа, като прокарваше машината по пръчките на парапета с твърда ръка. Кола премина по улицата и Гейб рязко вдигна глава, а нервите му подскачаха като катерица върху жици с високо напрежение.