Господарят на хаоса
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на хаоса». Краткое содержание книги:
Повечето Деви приклекнаха край павилиона в поза, в която можеха да издържат с часове, без мускул да трепне по телата им, но Сюлин последва Ранд вътре заедно с Лия, Инайла и Джалани. Дори тези Бранители да бяха приятели на Ранд от ранно детство, Девите пак щяха да бъдат толкова бдителни, но мъжете вътре изобщо не можеха да се нарекат приятели.
Подът на павилиона беше покрит с пъстроцветни килими, а по средата бе поставена позлатена и инкрустирана със слонова кост и тюркоаз маса, толкова тежка, че сигурно беше нужен цял фургон, за да докарат само нея. Покритата с карта маса делеше една дузина тайренци с потни лица от два пъти по-малкото кайриенци, които страдаха още повече от горещината. Всички държаха златни бокали, които безлики слуги в черно-златисти ливреи неуморно доливаха с пунш. Всички благородници бяха облечени в коприна, но изрядно обръснатите кайриенци, ниски, тънки и бледи в сравнение с мъжете от другата страна на масата, носеха тъмни и строги палта, ако се изключеха ярките хоризонтални ивици с цветовете на техния Дом през гърдите, чийто брой показваше ранга на Дома, докато тайренците, повечето — с изрядно подрязани и пищно наклепани с благовонни мазила бради, носеха ватирани палта, същинска градина от червени, жълти, зелени и сини цветове, сатен и брокат, със сребърни и златни нишки. Кайриенците бяха със строги физиономии, макар и малко апатични, и отпред главите на всички бяха избръснати и напудрени. Тайренците се подсмихваха и подсмърчаха в обилно напоените с парфюми кърпи, изпълващи целия павилион с тежки аромати. Освен пунша единственото общо помежду им бяха хладните погледи, с които посрещнаха Девите.
Върховният лорд Вейрамон, с намазана брада и прошарена коса, удостои Ранд с дълбок поклон. Той беше единият от четиримата върховни лордове тук. Другите бяха мазният възпълен Сюнамон, Толмеран, чиято сивкава брада наподобяваше връх на копие върху дръжката на тънкото му тяло, и Ториан, с нос като картоф — той пък приличаше на фермер повече от самите фермери. Ранд бе поверил командването на Вейрамон. Засега. Останалите осем бяха по-дребни владетели, някои гладко избръснати, макар с не по-малко сиво в косите; те бяха тук поради клетвите си за вярност към един или друг от върховните лордове, но всички имаха опит в битките.
За тайренец Вейрамон не беше нисък, макар че Ранд стърчеше с една глава над него, но винаги напомняше на Ранд за надут петел.
— Слава на лорд Дракона — каза той и пак се поклони, — завоевателя на Иллиан. Слава на Властелина на утрото. — Другите се отзоваха почти мигновено, тайренците разперили широко ръце, а кайриенците — докосвайки сърцата си с длани.
Ранд отвърна с гримаса. Властелинът на утрото беше една от титлите на Луз Терин, или така поне се твърдеше във фрагментарно запазените хроники. Твърде много знание беше изгубено по време на Разрушението на света, още повече се бе превърнало в пепел по време на Тролокските войни и по-късно, през Стогодишната война, но понякога оцеляваха смайващи отломки. Той се изненада, че използваната от Вейрамон титла не събуди налудничавото дърдорене на Луз Терин, но пък не беше чувал повече онзи глас, откакто му беше креснал. Доколкото помнеше, това бе първият път, в който се бе обърнал към самия глас, вгнездил се в главата му. Другите възможни обяснения предизвикаха ледени тръпки по гърба му.
— Милорд Дракон… — захвана Сюнамон, триейки месестите си длани. Като че ли се стараеше да не вижда шуфата, увита около главата на Ранд. — Вие… — Той преглътна думите си и се усмихна угоднически: да пита един потенциален луд — потенциален в най-добрия случай — дали е добре вероятно не беше точно това, което му се искаше да каже. — Би ли пожелал лорд Дракона малко пунш? Лоданелска реколта, смесена с пъпеш „медена роса“. — Един длъгнест поземлен лорд, заклет във вярност към Сюнамон, махна рязко с ръка и някакъв слуга притича за златен бокал от страничната масичка до платнената стена. Друг се забърза да го напълни.
— Не — каза Ранд и повтори по-силно: — Не. — Дали Луз Терин наистина го беше чул? Това правеше цялата история да изглежда още по-зле. Не искаше сега да мисли за тази възможност. Изобщо не му се искаше да мисли за това. — Щом Еарн и Симаан пристигнат, почти всичко ще си дойде на мястото. — Тези двама върховни лордове щяха да пристигнат скоро; те водеха големи части тайренски войници, които трябваше да напуснат Кайриен преди месец. Разбира се, имаше и по-малки групи на път на юг, както и още кайриенци. И още айилци също така. — Искам да видя…
Изведнъж забеляза, че павилионът е съвсем притихнал. Само Ториан отметна глава, за да доизгълта остатъка от пунша си, отри уста с длан и протегна бокала си за още, но слугите сякаш се мъчеха да се скрият сред стените на червени ивици. Сюлин и другите три Деви изведнъж се напрегнаха, готови да се забулят.