Корона от мечове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корона от мечове». Краткое содержание книги:
Нищо сякаш не помръдваше по почти голите хълмове около града — огромна камара от сив камък, снишаваща се постепенно към река Алгуеня на запад, с квадратни стени и квадратни кули. В реката мудно се поклащаха закотвени кораби с всякаква големина, а някои бяха привързани към кейовете на отсрещния бряг, където бяха житните силози; няколко се движеха, опънали платна или тласкани с дълги весла. Отдалече създаваха впечатление за мир и благоденствие. При това безоблачно небе светлината беше рязка и огромните знамена, издигнати над градските кули, ясно се открояваха пред очите на Перин. Пурпурното Знаме на Светлината и бялото знаме на Дракона с онова змиеподобно същество с алените и златни люспи, както и вълнистите лъчи на Изгряващото слънце на Кайриен, златно върху синьо поле. И още едно, четвърто, не по-малко от другите три. Сребрист диамант върху шахматни жълти и червени квадрати.
Намръщен, Добрайн свали далекогледа си и го прибра в кожената тръба, вързана на седлото му.
— Надявах се, че диваците нещо са се объркали, но щом Домът Сайган се вее редом до Изгряващото слънце, значи Колавер е седнала на трона. Сигурно сега всеки ден раздава дарове из града — монети, храна, дрънкулки. Това е традиция по време на Празника на коронясването. Един владетел е най-популярен през първата седмица, след като вземе трона. — Той изгледа Ранд накриво; от напрежението, че трябваше да му го каже открито, лицето му помръкна. — Простолюдието може да се разбунтува, ако не хареса това, което направиш. Улиците може да се залеят с кръв.
Сивият кон на Хавиен заигра с нетърпението на ездача си, а самият мъж запремества поглед от Ранд към града и обратно. Това не беше неговият град; отдавна беше дал да се разбере, че му е все едно какво тече по улиците, стига собственият му владетел да е жив и здрав.
Дълго време Ранд просто остана загледан към града. Или поне така изглеждаше външно; каквото и да виждаше, лицето му беше посърнало. Мин го изгледа загрижено, или може би съжалително.
— Ще се постарая да им хареса — каза най-сетне той. — Флин, ти остани тук с войниците. Мин…
Тя го прекъсна рязко.
— Не! Аз идвам с теб, Ранд ал-Тор. Имаш нужда от мен и го знаеш. — Последното прозвуча повече като молба, отколкото като настояване, въпреки че когато една жена опре така юмруци на бедрата си и те прикове с очи, едва ли ти се моли.
— И аз идвам — добави Лоиал. — Ти все успяваш да направиш разни неща, когато ме няма. — В гласа му се промъкна жалка нотка. — Не бива така, Ранд. За книгата не е добре. Как да ги опиша нещата, като ме няма, когато стават?
Все още загледан в Мин, Ранд вдигна ръка към нея, но после я отпусна. Тя срещна погледа му, без да мигне.
— Това е… лудост! — обади се Дашива и се намръщи недоволно. — Достатъчен е само един мъж с лък или с нож, и да не го видиш навреме. Прати някой Аша’ман да направи каквото трябва, или повече, ако решиш, че трябва. Един Портал към двореца и може да стане преди някой да е разбрал какво…
— И да седим тук, докато се стъмни — прекъсна го Ранд, — и да им оставим достатъчно време, за да се подготвят? Така със сигурност ще причиним кръвопролитие. Те са ни видели от стените, освен ако не са слепи. Рано или късно ще пратят хора да разберат кои сме и колко сме. — Останалата част от колоната се беше задържала оттатък височината и знамената също бяха там, но няколко конници на билото, с Деви за спътнички, нямаше как да не привлекат любопитството. — Ще го направя, както аз си знам. — Гласът му стана гневен и той замириса на хладна ярост. — Никой няма да загине, освен ако не стане неизбежно, Дашива. Омръзна ми от смърт. Разбра ли ме? Никой!
— Както заповяда милорд Дракона. — Мъжът склони глава, но го каза някак кисело и замириса…
Перин потърка носа си. Миризмата… заигра, мятайки се диво от страх към омраза и гняв, и дузина още чувства, толкова бързо, че трудно можеше да ги отличи. Вече не се съмняваше, че мъжът е луд, колкото и да си придаваше нормален вид. Всъщност на Перин вече му беше все едно. Толкова близо…
Той смуши Стъпко и пое към града и към Файле, без да чака никого. Не беше нужно и да поглежда към Ейрам, за да знае, че ще тръгне с него. За нищо друго не можеше да мисли, освен за Файле. Ако закараше Лястовица здрава и читава в града… Принуди се да подкара Стъпко в тръс. Препускащ в галоп ездач щеше да привлече и погледи, и въпроси.
При тази скорост останалите ги настигнаха много бързо — тези, които тръгнаха. Мин, изглежда, се беше наложила, както и Лоиал. Девите се развърнаха напред във ветрило и някои от тях му хвърляха съчувствени погледи, докато минаваха тичешком покрай него. Чиад заби очи в земята, чак докато не го подмина.