Една нощ през самотния октомври [bg]

— Бубо — казах аз, — ти ме впечатли така, както почти никой досега… да научиш всичко това, без да се издадеш…

— Плъховете имат силно развит инстинкт за самосъхранение — отговори той. — Наложи се да го науча, за да остана жив.

— Не е така. Би могъл да стоиш настрана и да продължиш да се занимаваш с делата си. Самата измама е много по-опасна.

— Е, добре. Изпитвах силно любопитство за всичките тези тайнствени приказки, които чувах. Може би прекалено силно любопитство, за да е добре за мен. Струва ми се, че ми доставяше удоволствие да се правя на участник. Никога преди това не бях правил нещо важно и се чувствах добре.

— Хайде — казах аз. — Качи се на гърба ми и ще отидем да видим циганите. Ще слушаме хубава музика и всичко останало.

В бивака им останахме до късно. Нямам много приятели и вечерта бе чудесна.

Когато отивах към Кучешко гнездо, в подножието на хълма видях нови следи от безформените крака на едрия. На върха — също. Зачудих се къде ли ще отиде експерименталния човек, след като къщата му изгоря.

Обиколих камъните, прокарах линиите отново. Проектирах ги върху терена, като този път изключих опожарената къща на югозапад, което преместваше всичко доста на север, взех под внимание двата сателитни гроба и изчислих както с къщата на Лари, така и без нея. С нея пак попадах на никакво място сред пустошта. Без нея, обаче, мястото се оказваше докоснато от Висшите сили. Намирах се на него — Кучешкото гнездо, сред кръга от изпочупени камъни, където щеше да се състои финалната сцена. Лари бе просто приятел. Отметнах глава назад и завих. Схемата бе пълна.