Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
— Смърт — каза Паран. — Разбира се — добави той, — някой друг се… намеси и се постара да си отиде много преди да дойдеш с шумните си Хрътки.
Кралят на Върховен трон Сянка пристъпи напред.
— Кой? Какво е намислил? Кой ни се противопоставя?
— Сам намери отговорите си, Сенкотрон. Но разбираш, нали, че ако сега ме отпратиш по пътя ми, твоят… противник ще потърси други средства? След като няма да знаеш кой е следващият им инструмент, как ще надушиш какъв ще е следващият им ход? Ще ти остане да удряш по сенките.
— По-лесно ще е да следя теб — отстъпи богът. — Трябва да поговоря със спътника си…
— Както искаш — прекъсна го Паран. — Искам да се изправя…
Богът се изсмя хрипливо.
— Изправиш ли се, ще тръгнеш. Посоката е само една. Имаш отсрочка… а ако Гуглата дойде да те вдигне на крака, водещата ръка ще е негова, не наша. Чудесно. Но продължиш ли да живееш, сянката ми ще те преследва.
— Сянката ми е доста претъпкана напоследък — изсумтя Паран. Погледът му отново се върна на Хрътките. Гледаха го неподвижно, с очи като тлееща жарава. „Тепърва ще се разправям с вас.“ И сякаш лъхнат от мълчаливата му закана, червеният блясък се усили.
Богът продължи да говори, но светът около Паран вече помръкваше, гаснеше и се стапяше, докато гласът не изчезна, а с него и всичките му сетива, освен онова смътно, подновено бръмчене на въртящата се монета.
Измина неизвестно колко време, през което Паран се скиташе из спомени, за които беше мислил, че са загубени отдавна — дните му като малко дете, впило ръчички в роклята на майка си и правещо първите си неуверени стъпки; нощите с буря, в които тичаше през студения коридор до спалнята на родителите си и малките му стъпалца плющяха по студения камък; как е хванал ръцете на двете си сестри и тримата чакат на коравите плочи на двора — чакат, чакат някого. Образите сякаш се отвяваха встрани. Роклята на майка му не, а на старица, служеща в домакинството. Не беше спалнята на родителите му, бяха слугинските стаи; а там, на двора, със сестрите си бе чакал цяла сутрин — чакаха да се върнат майка им и баща им, двама души, които едва познаваха.
Сцените се превъртаха и превъртаха в ума му, мигове с тайнствена важност, със скрито значение, късчета от главоблъсканица, която не можеше да разгадае, оформена от ръце, които не бяха негови, и с невъобразима за него цел. Трепетен страх потече през мислите му, щом усети, че нещо — или някой — бързо пренарежда съществените мигове от живота му, преобръща ги с главата надолу и ги съчетава отново сред сегашните, новите сенки. Странно как насочващата ги ръка си… играеше. С него, с живота му.
Странно изглеждаше тази смърт…
До него стигнаха гласове.
— О, проклятие! — Нечие лице се надвеси над лицето на Паран, взря се в отворените му, празни очи. Лицето на Пикър. — Няма шанс — каза тя.
От няколко крачки встрани се чу гласът на сержант Анци.
— Никой в Девети не би го направил така — каза той. — Не и тук, в града.
Пикър опипа раната на гърдите му. Пръстите й бяха изненадващо меки.
— Не е работа на Калам.
— Ще се оправиш ли тук? — попита Анци. — Ще ида да доведа Хедж и Малът, и който още ми се мерне пред очите.
— Отивай — отвърна Пикър, потърси с пръсти и намери втората рана, на две педи по-надолу. — Тази е дошла по-късно, с дясна ръка. Ударът е слаб.
„Много странна смърт наистина“, помисли Паран. Какво го задържаше тук? Не беше ли заминал в друго… място? Място с гореща, разкъсваща жълта светлина? И с гласове, смътни гласове, неясни, там под арката от… от тълпи, странно привързани на едно място, със затворени очи и отворени уста. Хор от мъртъвци… Беше заминал някъде само за да се върне при тези истински гласове, при тези истински ръце по тялото му? Как можеше да вижда през празното стъкло на очите си, да усеща лекото докосване на ръцете на тази жена по тялото си? А болката, която се надигаше от дълбините като левиатан?
Пикър отдръпна ръце, опря лакти на бедрата си и се надвеси над Паран.
— Добре де, че си умрял, умрял си, но защо все още кървиш, капитане? Тези рани са поне отпреди час.
Болката се добра до повърхността. Паран усети как вкочанените му устни се разтвориха. Ставите на челюстта му изпукаха и той вдиша яростно. И изкрещя.
Пикър скочи, мечът се появи в ръката й сякаш отникъде и тя заотстъпва към отсрещната стена на уличката.
— Шеденул милостиви!
Вдясно от нея се чу тропот на ботуши и тя рязко извърна глава.
— Лечител! Това копеле е живо!
Третата нощна камбана звучно прокънтя из град Пейл и отекна по улиците, опразнени от комендантския час. Заваля ситен дъжд и затули нощното небе с тъмнозлатиста пелена. Пред главната порта на просторното имение на две карета от стария дворец, превърнато в част от казармите на Втора, стояха на пост двама загърнати в плътни черни пелерини морски пехотинци.