Потомците на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #1
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Лозев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Потомците на Шанара». Краткое содержание книги:
Един от Върколаците се хвърли върху му — чудовищно същество, чийто челюсти се сключиха, когато стигна до облечената в черно фигура. Уокър Бо хвърли прах в звяра. Избухна огън в нощта и експлозията разтърси тресавището. Върколакът просто изчезна.
Ръката на Уокър застрашително се протегна към останалите. Миг по-късно те се бяха изгубили в нощта.
Уокър се върна на възвишението и застана на колене до Пар.
— Вината е моя — каза тихо той.
Пар се опита да проговори, но усети, че силите го напускат. Гадеше му се. Изпадна в безсъзнание. За трети път в по-малко от два дни се изгуби в тази тъмнина. Помисли си, че този път може би няма да се върне.
ГЛАВА 12
Омсфорд се носеше в полето на сънищата. Беше както в себе си, така и извън и се виждаше ту като участник, ту като наблюдател на всичко. Постоянно го тресеше — понякога като при пътуване в бурно море, друг път като слаб летен вятър в клоните на морето. Той си говореше сам в мрака на собствените мисли и разговаряше с вътрешния си отразен образ. Гласът му ту бе шепот, ту гръмогласен вик. Появяваха се цветове и се отмиваха в черно и бяло. Беше всичко и нищо в това пътуване.
Сънищата бяха неговата реалност. В началото сънуваше, че пада в кладенец, тъмен като нощта и безкраен като цикъла на четирите сезона. Чувстваше болка и страх — не можеше да се открие. Понякога гласове го викаха — предупредителни, успокояващи или ужасяващи. Вътрешно се мяташе. Знаеше, че ако не спре да пада, ще бъде загубен завинаги.
Накрая спря. Забави се и остана на едно ниво, а сътресенията намаляха. Беше в поле с диви цветя, чудни като дъгата. Птички и пеперуди се разпръскваха при приближаването му и изпълваха въздуха с нова светлина, а поляната бе мека и ароматна. Нямаше звуци. Опита се да говори, но откри, че не може. Не усещаше нищо от себе си и от света наоколо. Имаше топлина, мекото й удоволствие, но това беше всичко.
Той се носеше, а дълбоко в него глас му шепнеше, че е мъртъв.
Гласът, мислеше си той, бе на Уокър Бо.
След това светът на приятния аромат и гледка изчезна и се появи свят на мрак и зловония. Огън избухна от земята и се понесе към сърдитото и потулено небе. Призраци се носеха около него. Чувстваше, че го подхвърлят и обръщат като сухо листо по земята и усещаше, че това е краят на всичко. Усетът за допир и гласът му се възвърнаха и той отново усети болката и извика.
— Пар!
Гласът се появи и отново изчезна — гласът на Кол.
Но той отново видя Кол в съня си — прострян до купчина камъни, безжизнен и потънал в кръв, а очите му бяха отворени и обвиняваха — ти ме изостави! Той изкрещи и магията на молитвената песен разхвърли видения навсякъде. Но те се превърнаха в чудовища, които се събраха, за да го уловят. Усещаше зъбите и ноктите им. Усещаше допира…
Събуди се.
Дъжд падаше по лицето му, а очите бяха отворени. Навсякъде бе мрак, усещаше, че има хора наблизо Някой крещеше — гласове, които се викаха всред яростта на бурята. Той се изправи бавно и трудно. Ръцете му отново се плъзнаха по лицето и тялото.
— …пак се събуди, дръж го…
— …много е силен, сякаш са десет души…
— Уокър! Побързай!
Просветна светкавица и се чу гръм, който изпълни мрака с ехо на лудост. Пред погледа му имаше само нещо червено.
Тогава се появи Аланон — Аланон! Дойде сякаш от нищото, облечен в черно — една фигура извън легендите и времето. Той се приближи до Пар, а шепотът му някак си надделяваше над хаоса.
— Спи, Пар! каза той.
Една ръка се протегна и го докосна, а хаосът изчезна и бе заменен от мир. Пар отново се отнесе някъде дълбоко в себе си. Една част от него си спомняше какво се бе случило — това, че Върколаците го бяха уловили, че допирът им го бе отровил, че се бе разболял. Уокър беше дошъл за него, бе го открил и спасил от онези същества. Видя жълтите светещи очи на Полъх, които предупредително премигваха. Видя Кол и Морган. Видя Стеф с подигравателната му усмивка и Тийл — загадъчна и мълчалива.
Видя детето — Призрак, молещо да го прегърнат, докато се опитваше да влезе в него. Проклятие! Той се бе опитал да влезе в него, да проникне, да заеме кожата му и да се превъплъти в него! Ето това бяха те — внезапно разбра — сенки, които нямаха собствена структура, а приемаха телата на мъже, жени и деца.
Не можеха ли сенките да живеят?
Мислите му носеха въпроси, на които не можеше да отговори и той се изплъзваше от тях. Умът му заспа и пътуването в страната на сънищата продължи. Изкачваше се по планини, изпълнени със същества като Гризача, пресичаше реки и езера, покрити с мъгли и скрити опасности, минаваше през гори, където никога не проникваше дневна светлина, и затъваше в блата, където мъглата изпълваше въздушната тишина.