Талисманите на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #4
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Талисманите на Шанара». Краткое содержание книги:
Как да се излекуват Расите, разсъждаваше тя, сменяйки темата, ако не и настроението. Отново се върна на мисълта за приближаващата армия, за заплахата на Шадуините, която трябваше да намери начин да преодолее. Елфите нямаше да могат да се справят сами и тя го знаеше. Аланон ги бе предупредил за това, когато изпрати всеки да изпълни своето поръчение — Пар да намери Меча на Шанара, Уокър Бо да върне Друидите и Паранор, а Рен да открие Елфите. Дали Пар и Уокър са успели също като нея? дали всички поръчения вече са изпълнени? Трябва да разбере. Трябва да се свърже по някакъв начин с останалите, срещнали се край Рога на пъкъла — да разбере какво е станало с тях и да сподели какво е узнала. Трябваше да им каже истината за Шадуините — че Шадуините са Елфи, открили вълшебната магия на древността и преобразени от нея, подобно Господаря на Войната и Черепоносците преди повече от пет хилядолетия. Все още си оставаше тайна как бяха успели да се сдобият с тази магия и да извличат сила от нея. Но Рен трябваше непременно да каже и на останалите това, което знаеше. Интуицията й го подсказваше. Докато не го направи, няма да успеят да намерят лек срещу поразата на Шадуините.
Какво да прави? Някои Елфи вече бяха напуснали Арборлон и се бяха заселили из други краища на Западните земи. Фермерите се бяха установили в Саранданон — плодородната долина, служила за хранителница на Елфския народ векове наред. Трапери и ловци започнаха да обикалят на север до Предела и на юг до Скалния хребет. Занаятчиите бързаха да открият нови пазари за своите стоки. Навсякъде имаше стремеж да се възстановят някогашните селища и градове. Но най-важното бе, че някои Лечители бяха тръгнали със своите помощници да издирват онези места из Западните земи, където болестта бе най-тежка и да се опитат да ограничат нейното разпространение — като се опираха на Елфската традиция, предавана откакто свят светува. Защото Елфите са били винаги лечители — хора, които вярват, че са едно цяло със земята, върху която са родени, и според тяхната философия са длъжни да върнат нещо на света, който им е дал живот. Както Гномите-лечители край Сторлок се грижеха за земните хора, така и Елфите-лечители се бяха посветили на задачата да върнат земята на хората.
Но и те, както фермерите, траперите, ловците, търговците и всички останали, бяха изложени на риск в Западните земи, ако армията на Елфите не успееше да отблъсне външния враг, ако кралицата на Елфите не намереше възможност да задържи настъплението на Федерацията, докато не бъдат унищожени Шадуините…
Тя прекъсна потока на мислите си и извърна поглед от Елкрист възмутена. Нужно бе твърде много — каквото и да правеше, едва ли щеше да се справи сама.
По небето над дърветата на запад се очертаваха огнени ивици, които приличаха на кръв над планинския хоризонт или поне на Рен Елеседил така й се струваше.
Спомените никога не те напускат, мислеше си тя — дори и тези, от които би искала да се отърси, дори и тези, които би предпочела да ги няма.
Започна да се разхожда из градините, забила очи в земята. Питаше се какво ли бе станало със Стреса. От много дни насам не бе зървала Комбинираната котка. За разлика от Фавън Стреса се чувстваше по-добре из диви места и предпочиташе гората пред града. Беше се установила някъде близо до Арборлон и понякога се появяваше най-неочаквано, но категорично отказваше да живее с нея в дома на Елеседил. Стреса бе доволна от новата си среда, щастлива в своя самотнически живот и многократно й бе давала дума, че щом има нужда от нея, ще бъде насреща. Цялата работа бе в това, че тя имаше повече нужда от нея, отколкото искаше да си признае. Но Стреса бе преминала през много премеждия заради нея и в този момент се чувстваше щастлива; нямаше право да й възлага още задачи, само за да успокои собственото си чувство за несигурност.
И все пак тя много й липсваше. Стреса, това странно и непредсказуемо създание от света, който бе струвал на Елфите толкова много, щеше да бъде винаги нейна приятелка.
Стъмнило се бе. Слънцето се бе скрило зад хоризонта на запад, звездите хвърляха лъчи светлина, полумесецът бледнееше над върхарите на дърветата, звуците на нощта бяха нежни и успокояващи, изпълнени с обещание за сън. Дали и нея щеше да я споходи сънят? Сигурно тази нощ щеше да заспи трудно, по-трудно от когато и да било, защото трябваше да се срещне с Висшия съвет и да реши каква да бъде съдбата на Елфите. И може би нейната собствена.
Тя си тръгна от Градините, мина още веднъж покрай Черните часови, заслушана в едва доловимите стъпки на Телохранителя, който я следваше. Понякога й се искаше отново да бъде някогашното момиче-Скитник и нищо друго, животът й да бъде отново прост, цялото бреме на управлението да се смъкне от плещите й и тя отново да бъде свободна. Беше готова да се откаже от кралски сан. Беше готова да се откаже от Елфовите камъни, от тези три сини талисмана, които се намираха в кожена торбичка на шията й — символи на магията, която й предадена от майка й, на силата, предоставена в нейни ръце. Искаше да се отърси от този живот, сякаш бе временна кожа, която е остаряла, и отново да стане…