Талисманите на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #4
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Талисманите на Шанара». Краткое содержание книги:
По залез слънце Арборлон, столицата на Елфите, отново се показа пред погледа им — сред зеленината започнаха да се мяркат дървени постройки, ламаринени навеси и пъстри дрехи. Дух кръжеше над Рилска песен — сините води на реката просветваха като диаманти в гаснещата светлина. Той плавно се спусна над тревистите плата на Каролан. Едва Рен откопча ремъците и скочи на земята, когато Телохранителите, водени от Трис, се затичаха насреща й да се уверят, че нищо не й се е случило. Тя им махна успокоително и им се усмихна за поздрав, после бързо се наведе към Тайгър Тай.
— Нито дума за онова, което видяхме — прошепна тя. — Поне засега.
Суровите черни очи на Летящия ездач се заковаха върху нея.
— Докато се срещнеш с Висшия съвет ли?
Тя кимна.
— Дотогава.
— Няма да им е приятно да чуят истината — мака че едва ли е изненада за тях. Дървени глави са това!
Тя му се усмихна дяволито.
— Ти ме познаваш. Аз умея да се шегувам.
Тайгър Тай направи гримаса.
— Тази вечер ли ще се срещнеш с тях?
— Вероятно след около час.
— Имаш ли нещо против да присъствам и аз? Може да съм ти от полза, щом трябва да ги надхитрим. Смея да се гордея с моята находчивост.
Тя отправи към него поглед, изпълнен с благодарност.
— Благодаря ти, Тайгър Тай. Летящите ездачи също трябва да имат свой представител. Разбира се, че можеш да останеш.
Тя погледна в посоката, откъдето приближиха Трис и Телохранителите, които изглеждаха явно облекчени.
— Добре ли сте, милейди? — тихо попита Трис, което беше обичайният му поздрав. Той още носеше раните и белезите от битката им с Уистерона край Мороуиндъл. Счупената му лява ръка беше в шини и бинтована, но изпитото му лице отново излъчваше увереност, сила и решителност се четяха в очите му. Той бе успял да надживее изпитанието на Мороуиндъл по-добре от нея.
— Добре съм — отвърна тя както обикновено. — Искам да свикаш членовете на Висшия съвет, Трис, след около час.
— Да, милейди — кимна той, обърна се и скоро изчезна от погледа й.
Рен леко махна на Тайгър Тай и тръгна подир Трис, като свърна към Градините на живота и Елеседилския дворец. Започваше да се стъмва и сред алеите с дървета и улиците на града се запалваха светлините. Във въздуха се носеха възбуждащи миризми на готвено Тя бръкна под туниката си, откъдето измъкна Фавън и го сложи на рамото си, докато вървеше. Вдъхваше горския аромат на дърветата и тревите, който достигаше до нея въпреки миризмата на храна. Откъм реката подухваше лек ветрец, прохладен и успокоителен след дневния зной.
От двете й страни вървяха Телохранителите. Те я съпровождаха където и да отидеше, напълно незабележими в мрака, невидими закрилници срещу всякаква заплаха. Тя се усмихна. Толкова се тревожеха за нейната сигурност, но въпреки всичко тя най-добре сама можеше да се защити, защото бе по-добре обучена и въоръжена. Те обаче се чувстваха потребни и тя не искаше да ги разочарова. Знаеше къде се намират по всяко време, усещаше ги, когато я наблюдаваха, дори и в най-дълбоката нощ. Беше развила усет за такива неща още от дете. Имаше най-добрия учител.
Гарт. В душата й нахлуха спомени и й струваше усилие да ги прогони. Гарт вече го нямаше.
Стигна входа на Градините на Живота. Приближи до Черните часовои, които охраняваха Елкрис, дървото на Забраната. Те я проследиха с поглед, макар че тя не им обърна внимание. Бе погълната от Градините, от тяхното уединение, заслушана в писукането и жуженето на насекомите, разбудени с настъпването на Мрака Тук се чувстваше по-силно ароматът на цветя и треви, богатото ухание на чернозем. Тя изкачи хъма, на който се намираше Елкрис и спря пред дървото. Всяка вечер извършваше този ритуал. Понякога само стоеше, гледаше дървото и съзерцаваше. Понякога протягаше ръка и го докосваше, сякаш да му покаже, че е там. Когато идваше при Елкрис, тя се изпълваше със сили и воля за живот. Чувството за близост с дървото, с жената, превъплътена в него, със силата на посвещението, за която се разказваше в легендата — всичко това й вдъхваше сила. Плът и кръв, превърнати в листа и клони; жена, превъплътила се в дърво; тленност, преминала във вечността.
Фавън, седнал на рамото й, се милваше във врата й, сякаш да я увери, че всичко е наред.