Талисманите на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #4
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Талисманите на Шанара». Краткое содержание книги:
Тя се усмихна горчиво и иронично.
— Струва ми се, че трябваше да ти обясня, след като тази сутрин видя краката ми. Неприятно ми е хората да виждат какво е станало с мен — тя го погледна, но веднага се обърна настрани. — Но ми се искаше ти да разбереш.
Поостана още малко с него, после каза „лека нощ“ и изчезна между дърветата. Той стоя дълго загледан след нея, като размишляваше над думите й. Когато се върна край стана им и отново се зави в одеалото, не можа да заспи. Не можеше да престане да мисли за Мати Ро.
Призори отново тръгнаха, като сенки в слабата сива светлина, която проникваше от изток. Денят беше облачен и по обяд започна да вали. Дружината вървеше през гористите хълмове северно от Варфлийд и Мермидон, следвайки линията на Драконовия зъб на запад. На два пъти разузнавачът се връщаше, за да предупреди за появата на федеративни патрули и те трябваше да се крият, докато отминат патрулите. Земята бе сива и просветваше от дъждовната влага. Никой друг не срещнаха по пътя си. Морган вървеше до Мати Ро без покана и не я изостави през целия ден. Тя нищо не каза, за да го прогони, нито се отдръпна. Рядко казваше нещо, но изглежда присъствието му й беше приятно. Когато спряха, за да обядват, тя раздели с него плода, който носеше.
Към полунощ бяха прекосили Мермидон и в далечината можеше да се види Тирс. Силуетите на града едва се очертаваха върху високото равно плато, което те наблюдаваха от околните равнини. Не спираше да вали, равномерно и постоянно, и прахът се превръщаше на кал. Дамсон и Мати Ро решиха да влязат в града едва на зазоряване, когато можеха да се смесят с обичайните търговци, идващи всеки ден от околните села. Чандос изпрати разузнавача напред да види ще може ли да научи нещо от пътниците, които напускаха града. Другата част от дружината се настани в една яворова горичка. Откриха за свое разочарование, че сухите места са много редки и отдалечени едно от друго.
Разузнавачът се върна към полунощ. Морган беше още буден, свит заедно с Чандос и Мати Ро и всички слушаха Дамсон, която разказваше каквото знаеше за тунелите под Тирс и за федеративните затвори. Разузнавачът бързо и дискретно се наведе и прошепна нещо на Чандос. Чандос пребледня. Освободи разузнавача и се обърна към Планинеца и момичетата.
Федерацията бе оповестила намерението си да екзекутира Падишар Крийл. Екзекуцията щяла да бъде публична. Трябваше да стане по обед на по-следващия ден.
Чандос стана и се отдалечи, като поклащаше глава. Морган седна до Дамсон и Мати Ро. И тримата бяха онемели от смайване. Предвижданията на Морган се бяха оказали погрешни. Федерацията беше решила завинаги да се отърве от Падишар. На лидера на независимите не му оставаха и два дни живот.
Морган погледна Дамсон в очите, после Мати. И тримата мислеха едно и също. Какъвто и план за освобождение да опитаха, трябваше да го проведат веднага.
XII
Вятър духаше в лицето на Рен Елеседил и носеше лека прохлада сред обедната жега. Късо подстриганата й коса се вееше на вятъра, а воят в ушите й заглушаваше всичко останало. Той бе напевно ритмичен и успокоителен, въпреки силата, с която я обгръщаше като топло наметало в хладна нощ. Бе приятно усещане. Тя се усмихна, затвори очи и се отдаде на прегръдката му.
Рен бе възседнала огромния Рок Дух и летеше високо над горите на Западните земи на югоизток от Арборлон, като приближаваше огромното тресавище, наречено Саваната, в което се разливаше Мермидон и продължаваше към Търфингските равнини. Тайгър Тай седеше пред нея, хванал се за шията на Дух точно пред свивката на огромните му крила. Летящият ездач и Кралицата на Елфите бяха здраво превързани за птицата, така че да не паднат. Небесата бяха светли и безоблачни, слънцето къпеше земята в златистата си светлина от единия хоризонт до другия. Долу, където земята се губеше в зелено-кафяв лабиринт, беше горещо и влажно. През дългите дни на късното лято сякаш нищо не помръдваше. Но тук, издигната над зноя, в постоянната прбхлада на вятъра, Рен летеше, овладяна от онова чувство за свобода, което винаги имаше при полет.
Отвори очи и се усмихна с горчивина. Толкова отдавна все бягаше от едно или друго, че вече рядко изпитваше това чувство за свобода.
От десет дни се бе върнала в Четирите земи. Беше оставила зад гърба си кошмарите на Мороуиндъл и те започваха да избледняват в паметта й, но още я преследваха насън — чудовищата, които бяха гонили малката им дружина надолу по планинските склонове на Килешан до крайбрежията, лицата на загиналите, страха и мъката, които бе изпитала и ужасното чувство за загуба, което, струваше й се, никога няма да я напусне. Все още се будеше от тези сънища разтреперана от студ, въпреки лятната горещина. Ставаше от леглото и се разхождаше из залите на двореца като дух, който не може да намери покой. Все още Мороуиндъл, пропаднал в океана след онзи огнен взрив, й шепнеше от миналото, от водния си гроб, как бе стигнала до тук и какво й бе коствало всичко юва.