Подвижни образи
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Подвижни образи». Краткое содержание книги:
Но каква е мрачната тайна на хълма Света гора?
Когато смразяващо чуждите клишета на илюзорния свят проникват на Диска, първите местни филмови звезди трябва да открият отговора…
ВЪЛНУВАЙТЕ СЕ заедно с Виктор Тугелбенд („Не може да пее. Не може да танцува. Горе-долу знае как се държи меч.“) и Тида Уидъл („Идвам от градче, за което сигурно не си и чувал…“), които се борят със силите на злото и на филмовата реклама…
ПИЩЕТЕ, когато Гаспод, Кучето — чудо, почти успява да спаси света…
ЯЖТЕ ПУКАНКИ, докато присъствате на заснемането на „Издухани“, най-чудатия филм за гражданската война, създаван някога… Страстна сага на фона на един обезумял свят! Тя ще ви смае! С хиляда слона! („А защо не се отбиете след това в «Къщата на ребърцата» на Харга, за да опитате най-доброто от международната кухня? Само на две минути от тази книга…“)
— Имаш ли си собственик? — продължи Гаспод.
Вълкодавът заскимтя.
Гаспод опита на Първобитната кучешка реч, състояща се от скимтене и сумтене.
— Ей? Има ли някой в тая глава?
Опашката тупна притеснено по пода.
— Кльопачката тука не я бива — съобщи Гаспод.
Породистият вирна муцуна.
— Какво това място?
— Сега си в Света гора — разговорчиво подхвана Гаспод. — Аз съм Гаспод. Впрочем нарекли са ме на знаменития Гаспод. Ако искаш нещо да знаеш, само питай…
— Много двукраки. Гър… Какво това място?
Гаспод се взря по-внимателно в очите му.
Вратата на вътрешния кабинет се отвори. Виктор излезе разкашлян и захапал пура.
— Чудесно, страхотно — изведе го Диблър. — Знаех, че ще намерим общ език. И не я хаби, момчето ми. Струват по един долар кутията. О, довел си и малкото куче.
— Бау — несговорчиво се обади Гаспод.
Лъскавият вълкодав излая късо и всяко косъмче по тялото му излъчи покорна готовност.
— Аха, нашето куче — чудо… — доволно промълви Диблър.
Огризката на Гаспод трепна.
После осъзна истината.
Вторачи се гадно в другото куче, отвори уста да каже нещо, спря се навреме и успя да превърне думата в „Джаф!“.
— Хрумна ми онази вечер, когато видях твоето помиярче — обясни Гърлото. — И си казах, че хората обичат животните. Аз съм любител на кучетата. Истински символ — спасяват живот, най-добрият приятел на човека и така нататък.
Виктор веднага забеляза вбесеното изражение на Гаспод.
— И Гаспод е извънредно умен — защити го искрено.
— Не се съмнявам, че си го мислиш — врътна глава Гърлото. — Но я ги погледни един до друг. Ето ти това будно, пъргаво, красиво животно, а виж и тази прашна топка козина, която сякаш има махмурлук. Няма какво да сравняваш, не съм ли прав?
Кучето — чудо излая:
— Какво това място? Пляси добро момче!
Гаспод вдигна очи към тавана.
— Е, убеди ли се? — натърти Диблър. — Избери му подходящо име, дресирай го още малко и се ражда поредната звезда. — Тупна Виктор по гърба. — Радвам се, че намина, отбивай се по-често, но не прекалявай, трябва и да се видим за обяд някой път, а сега изчезвай… Сол!
— Идвам, чичо.
Виктор внезапно остана сам насред стаята с двете кучета и тълпата наоколо. Извади пурата от устата си, наплю запаления край и предвидливо я скри зад някаква саксия.
— Пръкнала се звезда… — изсъска тих глас до коляното му.
— Какво казва той? Какво това място?
— Не ме гледай толкова злобно — помоли Виктор. — Аз не съм виновен.
— Ама виж го само тоя тъпанар! — гаднееше Гаспод.
— Пляси добро момче!
— Да си ходим — предложи Виктор. — Трябва да се явя за снимки след пет минути.
Гаспод се мъкнеше подир него и си мърмореше под вонящия нос. Виктор дочуваше по някое „стар килим“, „най-добрият приятел на човека“ и „скапано куче — чудо“. Накрая не издържа.
— Ти завиждаш.
— На някакво си едро паленце с едноцифрен коефициент за интелигентност ли? — подигравателно попита Гаспод.
— И лъскава козина, хладна муцуна, може би и родословие колкото ръката ми — добави Виктор.
— Родословие ли?! И какво, като има родословие? Въпрос на чифтосване. Между другото и аз съм имал баща. И двама дядовци. И четирима прадядовци. Някои от тях дори ми се падат роднини по две-три линии. Хич не ми разправяй за родословие.
Гаспод вдигна крак към едната подпора на новото табло — „Филмова компания «Векът на Плодния прилеп»“.
Това също бе потопило Томас Среброриб в дълбините на недоумението. Сутринта вместо написаната на ръка табела „Интересни и поучителни филми“ завари това огромно табло. Сега седеше зад бюрото си, държеше се за главата и си внушаваше, че идеята поначало е била негова.
— Аз съм призованият от Света гора — мрънкаше Гаспод, преливащ от самосъжаление. — Довлякох се чак дотук, а те предпочетоха тази грамадна космата твар. И вероятно ще му плащат всеки ден с пълна чиния месо.
— Виж сега — помъчи се да измисли нещо Виктор, — може и да не си призован тук, за да бъдеш кучето — чудо. Току-виж, Света гора ти е подготвила друга роля.
„Но това е нелепо — мислеше в същото време. — Защо говорим така? Една местност не може да иска и да налага нищо. И не призовава хората… ако не броим тъгата по родния дом. Но как ще тъгуваш по място, което още не си виждал? Не е логично. Тук не е имало хора хиляди години.“
Гаспод подуши една стена.
— Каза ли на Диблър каквото ти заръчах?
— Да. Той много се разстрои, щом споменах за „Независими алхимици“.
Гаспод се изкикоти.
— Вметна ли, че устната уговорка не струва пукнат грош?