Вещици в чужбина
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #12
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Анчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вещици в чужбина». Краткое содержание книги:
В края на краищата нима е трудно да направиш така, че слугинчето да не се омъжи за принца? Но на вещиците Баба Вихронрав, Леля Ог и Маграт Чеснова, отправили се към далечния град Генуа, не им е чак толкова леко. На своя страна имат само вуду-магията на госпожа Гогол, едноок котарак и второкачествена вълшебна пръчица, която не прави нищо друго освен тикви. А срещу тях е злокобната мощ на Кръстницата, която е направила на Съдбата съблазнително предложение. Срещу тях е и неумолимата сила на Приказката. Слугинчето трябва да се омъжи за принца. Иначе какъв смисъл има във всичко? Не можеш да се пребориш с Щастливия край.
Поне досега беше така…
Щеше й се да има огледало, за да види резултата.
— Пръчката е у мен — прошепна тя. — Не виждам защо ми е нужна чужда помощ. Дезидерата заръча да им предам да не помагат.
Мина й през ум, че Дезидерата търпи критика по този въпрос. Единственото нещо, в което човек може да бъде сигурен, като каже на Баба Вихронрав и Леля Ог да не помагат, е, че те ще се втурнат да помагат, дори и само напук. За Маграт бе много учудващ фактът, че умен човек като Дезидерата можеше да се подведе за нещо толкова очевидно. Вероятно и тя си имаше психолология — каквото и да значеше това.
Стъпвайки тихо, за да не събуди другите, тя отвори вратата и с леко сърце пристъпи във влажния въздух. С пръчката в ръка бе готова да даде на света всичко, за което си мечтае.
За предпочитане беше да включва тикви.
Когато вратата скръцна след Маграт, Леля Ог отвори едното си око.
Седна, прозя се и се почеса. Опипом извади лулата от шапката си и сръга Баба Вихронрав в ребрата.
— Не спя — промърмори Баба.
— Маграт отпраши нанякъде.
— Ха!
— А аз излизам да взема нещо за ядене — смотолеви Леля. Не можеше да се говори с Есме, щом е в подобно настроение.
Когато прекрачи прага, Грибо леко се спусна от една греда и се приземи на рамото й.
Леля Ог, една от най-големите оптимистки в историята, пристъпи навън, за да вземе всичко, което бъдещето можеше да й предложи.
За предпочитане в комбинация с ром и банани.
Не беше трудно да открие къщата. Дезидерата беше направила много точно описание.
Погледът на Маграт обходи високите бели стени и богато украсените метални балкони. Опита се да изглади няколко гънки на роклята си, измъкна две-три упорити сламки от косата си, след което закрачи по алеята и почука на вратата. Чукалото се счупи в ръката й. Озъртайки се, разтреперана, че може да има свидетели на този вандализъм, Маграт се опита да го закрепи обратно. То падна, избивайки парченце от мраморния праг.
Накрая леко почука с ръка. От вратата се вдигна фин облак боя на прах и се разстла по земята. Това беше единственият резултат.
Маграт обмисли следващия си ход. Беше почти сигурна, че не се предполага феите-кръстници да оставят картички, пъхнати под вратата със съобщение: „Минах днес, но те нямаше, моля обади се в офиса да се разберем за друг път“. Пък и подобни къщи не оставаха безлюдни, би трябвало мястото да гъмжи от прислуга.
Тя тръгна по скриптящия чакъл до ъгъла на къщата и надникна. Може би през задната врата… вещиците по принцип се чувстваха по-уютно близо до задните врати…
Леля Ог винаги се чувстваше уютно. Беше се запътила към задния вход на двореца. Влезе без проблем. Този замък не приличаше на онези у дома, които даваха много ясна представа за интериор и екстериор и бяха построени, за да ги разделят. Той беше, ами, приказен замък, със стени като от захарна глазура и мънички стърчащи кули. Пък и никой не обръщаше голямо внимание на дребните старици. Те по дефиниция са безобидни, въпреки че в редица селца на разстояние няколко хиляди мили по континента тази дефиниция наскоро беше осъвременена.
Замъците, би казала Леля Ог, са като лебедите. Изглеждат така, сякаш безметежно плуват през водите на Времето, но всъщност под царствената им осанка кипи бурна дейност. Сред въртележката от килери и кухни, и перални, и конюшни, и изби (на Леля й допадаше идеята за избите) никой не забелязва, че наоколо се мотае още една стара квачка, дето поглъща всякакви хранителни остатъци, оставени без надзор.
Освен това човек подочува разни неща. На Леля Ог й допадаше и тази идея.
Баба Вихронрав безутешно бродеше по чистите улици. Тя не търсеше двете си спътнички. Беше почти сигурна в това. Разбира се, ако се случеше да налети на тях просто случайно, щеше само да ги изгледа многозначително. Но със сигурност не ги търсеше.
В края на улицата имаше стълпотворение. Водена от основателното предположение, че причината може да е Леля Ог, Баба Вихронрав се отправи натам.
Леля я нямаше. Но беше издигната платформа. И един дребничък човек, окован във вериги. И няколко стражи с лъскави униформи. Единият държеше брадва.
Не е необходимо да си велик пътешественик, за да схванеш, че церемонията не цели връчването на благодарствено писмо и паричен подарък от колектива на окования човечец.
Баба побутна един от зяпачите:
— Какво става?
Той я погледна изкосо:
— Стражите го хванали да краде.
— Аха. Е, той изглежда доста виновно — отбеляза Баба. Сред окованите има тенденция да изглеждат виновно. — И какво ще му правят?
— Ще му дадат урок.
— Как по-точно?