Най-страхотното шоу в космоса
- Автор: Ранкин Робърт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Талев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Най-страхотното шоу в космоса». Краткое содержание книги:
Ала това не е обикновен цирк. Това е циркът на професор Мерлин, който пътува между планетите в параход от викторианската епоха. Артистите в този цирк изпълняват номера, които чисто и просто са невъзможни. А професорът има една задачка за Реймънд — той трябва да освободи двеста пленници, задържани на Сатурн и да спаси Земята до петък.
На най-добрия приятел на Реймънд — Саймън — също не му е лесно. Той несправедливо е обвинен в убийство, след което попада в лапите на зловещата организация З. В. Я. Р. (членовете й очакват края на света, като се прекланят пред култа на получовека-полупиле Сатан-Кокошката). Дори с помощта на книгата от бъдещето нещата май трудно ще се оправят до петък…
— Документите! — излая Анубис.
— Веднага! — изсвири Сет. — Или ще ви изправим пред наказателната рота, за да бъдете екзекутирани за насилствени действия.
— Зефир — провикна се професор Мерлин. — Ако обичаш, седни да напишеш едно писмо.
Зефир се усмихна, обърна един стол със седалката нагоре, за да може да седне. Седна. Извади от нищото писалка и лист и каза:
— Готова съм да ми диктувате.
— Много любезно от твоя страна. Адресирай го до Негово кралско височество, Великия херцог Фогърти, Дворец на небесните удоволствия номер 1, „Големия шикозен път“, град Фогърти, Сатурн. „Драги Бинки…“
— Бинки? — възкликна Анубис. Сет само заклати човка.
— „Драги Бинки, с най-голямо прискърбие трябва да ти съобщя, че съжалявам, че не мога да присъствам днес на честването на рождения ти ден. Знам колко много искаше отново да видиш представлението на моя цирк, а за мен, разбира се, тъй като сме такива близки приятели от толкова много години, щеше да бъде изключително удоволствие да се порадвам на гостоприемството ти и на жените ти.
За съжаление обаче това не може да стане. Точно по средата на генералната репетиция на специално подготвения по твоята хореография нов номер — бой с торти, — с който искаше да позабавляваш горкичкия си болен син Колин с надеждата, че това ще му помогне да преодолее болестта, бяхме прекъснати от двама простаци, които се промъкнаха без предупреждение и заплашиха трупата ми със смърт…“
Професорът спря. Сет и Анубис отстъпваха на пръсти към вратата.
— Защо си тръгвате толкова скоро? — попита ги професорът. — Надявах се, че ще ни позабавлявате с някой и друг скок през огнен обръч или пък с номера на папагалчетата, които подскачат нагоре-надолу по една стълбичка и бият камбанка. Не искате ли?
Но той вече говореше на празния вход на великолепния салон, който вече не беше толкова великолепен.
За момент настъпи пауза. След това бурен смях разцепи въздуха.
Реймънд бавно изпълзя изпод масата. Клатеше отчаяно глава и се тресеше от страх.
— Чудех се къде си се скрил — каза професорът. — Много мъдро от твоя страна да не се показваш, за да не те познаят по-късно. Умна постъпка, цветенце мое.
Реймънд още клатеше глава и доста глуповато ту отваряше, ту затваряше уста.
— Ти… ти… — успя да каже той.
— Какво аз, аз, аз? — изимитира го професорът, като отърсваше трохите и останалите фрагменти храна от себе си. — Какво искаш да кажеш с това аз, аз, аз?
— Ти. Тези богове. Ти ги обиди.
— Така ли? — Настъпи мълчание. А след това салонът отново се разтресе от бурен смях. Подигравателен смях.
— Анубис и Сет. Видях ги. Чух ги. Чух и теб.
— А, това ли? — Професор Мерлин извади някакъв плод от перуката си и го лапна. — Не одобряваш, така ли?
— Това беше възмутително богохулство.
— Добре — каза професорът.
— Добре ли?
— Да, добре. Реймънд, ако се бях държал по друг начин, ако бях показал някакво уважение, любезност, почит или изобщо нещо друго, освен абсолютна арогантност, пълна самоувереност и вироглавост, те щяха да ми видят сметката, докато мигнеш. Казах ти, че се преструваме на „горни земляни“, а те се държат точно по този начин.
— Но не и пред богове.
— О, не. Съмнявам се, че дори „горните“ биха посмели да се държат така пред богове.
— Но ти направи тъкмо това.
— Не, Реймънд. Аз се държах така пред двама сополиви митничари от Сатурн. Мисля, че се казваха Фидо и Туийти. Макар че не мога да се сетя кой на кое име отговаряше. Но, я почакай, дръпни юздите, не би ти, глупачето ми, да си мислиш, че…
— Разбира се, че не. — Реймънд настъпи нещо хрускаво на пода.
— Ти си си помислил, че те… — Професор Мерлин се обърна и намигна дяволито на оплесканите си артисти. — Реймънд си е помислил, че те… — Артистите започнаха да се кикотят. — Той си е помислил, че тези двама тъпанари са…
— Не съм си помислил. — Реймънд яростно заклати глава и поръси професора с парченца от торта.
— Не, разбира се, че не си. — Професорът намигна и потупа Реймънд по гърба. — Че те… — той посочи с палец към вратата.
— Я престани! — Реймънд тропна с крак. — Виж на какво заприлича костюмът ми. Вече за нищо не става, за нищичко. Хубавият ми костюм.
Професорът подуши жалкия остатък от костюма на Реймънд.
— Доста си го омърлял.
— Хубавият ми костюм! — Реймънд вдигна юмруци.
— Ще платя сметката за химическото чистене.
— Той е виновен. — Реймънд посочи към дребния французин, който се мъчеше да се изправи на крака.