Най-страхотното шоу в космоса
- Автор: Ранкин Робърт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Талев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Най-страхотното шоу в космоса». Краткое содержание книги:
Ала това не е обикновен цирк. Това е циркът на професор Мерлин, който пътува между планетите в параход от викторианската епоха. Артистите в този цирк изпълняват номера, които чисто и просто са невъзможни. А професорът има една задачка за Реймънд — той трябва да освободи двеста пленници, задържани на Сатурн и да спаси Земята до петък.
На най-добрия приятел на Реймънд — Саймън — също не му е лесно. Той несправедливо е обвинен в убийство, след което попада в лапите на зловещата организация З. В. Я. Р. (членовете й очакват края на света, като се прекланят пред култа на получовека-полупиле Сатан-Кокошката). Дори с помощта на книгата от бъдещето нещата май трудно ще се оправят до петък…
— Слава Богу — въздъхна облекчено полицаят. — Помислих, че имате предвид мен.
— Наистина имах предвид теб, момче. Плати на този човек петдесет лири.
— Нямам петдесет лири, сър. — Полицаят козирува. — Портфейлът ми е вкъщи, в спортното яке.
— Спортно яке? — Пол поклати глава. — Обзалагам се, че този има и чехли у дома.
— Има — каза полицаят, който нямаше сестра, но беше виждал заповед за обиск. — Виждал съм ги. Виждал съм и заповед за обиск.
— Полицай, веднага плати на този човек петдесет лири.
Полицаят, който си падаше по спортното облекло, заклати яростно глава.
— Нямам петдесет лири, сър. Но Дерек има.
— И аз нямам — запротестира полицаят, който нямаше сестра, чието име беше Дерек. (Дерек беше името на полицая, а не името на сестрата, която той нямаше — тя се казваше Дорис.)
— Има, сър. Той спестява за скутер.
— За скутер? — Пол отново поклати глава.
— Да, за скутер. И винаги носи парите в себе си.
— Не ги нося.
— Носиш ги пък.
— Млък! — Инспектор С’Мърт тресна с патлака си по тезгяха. Той изгърмя със страхотен трясък и избълва много дим.
Полицаите се хвърлиха един другиму в обятията, след което се изтъркулиха един връз друг на пода в разтреперана купчина.
Пол дори не трепна. Не мигна. Премести поглед от разбитото шише с уиски към лицето на инспектор С’Мърт, на което бе избила пот, а после го прехвърли към вестника си.
— Гръмна — каза той.
— Гръмна ли? — Инспекторът помириса димящото дуло.
— Десет лири глоба за стрелба с пистолет. Благодаря.
— Няма защо. Полицаи, станете от пода и платете на човека петдесет лири. Незабавно!
— Да, сър.
— Така — каза инспекторът, докато наблюдаваше как Пол брои парите, преди да ги мушне в джоба си. — Казвай сега къде е заподозреният?
— В дома на Драскача. Четиридесет и девет, петдесет, благодаря.
— И къде живее той?
— Хабер си нямам — каза Пол.
Инспектор С’Мърт се прицели в него с патлака си.
— Може да проверите в телефонния указател. — Пол измъкна един изпод тезгяха. — Казва се Филиз, Килгор Филиз.
— Е, какво мислите, господин Филиз?
Саймън си беше качил краката на канапето му.
Беше старинно канапе, претрупано драпирано с онзи вид отвратителни многоцветни вълнени покривки, с каквито собствениците на котки много обичат да прикриват драскотините от нокти по мебелите и така да придават повече уют на дома си.
Къщата на Драскача се намираше точно в края на уличката-чието-име-никой-не-смее-да-произнесе. Беше се сгушила зад тази на откачения стар майор. Около нея се издигаше висок, гъст плет. Саймън, които беше прекарал целия си живот в селото и мислеше, че познава всеки сантиметър от него, до този момент дори не подозираше съществуването й.
Вътре беше много уютно.
Всекидневната беше типична за хора от средната класа, които работят в града, а живеят в провинцията. Имаше купчини лъскави списания. Подредени по броеве. И едно компютърно устройство от онези, за които толкова се говори напоследък. От тия джаджи, дето приличат на електрически пишещи машини с прикрепен отгоре им телевизионен екран. Викат им текстообрадващи устройства. Имаше и голяма камина, която в студен зимен ден можеше да изгори толкова много пънове, че да стопли дори небето.
Стаята не беше точно по вкуса на Саймън.
— Какво мисля ли? — Драскачът отпи малка глътка сладко шери. Беше донесъл една три четвърти празна бутилка от кухнята. Пазеше я за гости, които нямаха намерение да се заседяват. — Разкажи ми, ако обичаш, още веднъж историята отначало.
— Всичко е много просто. — Саймън отпи от пълната си чаша, която след съприкосновението с устните му се оказа празна. — От това, което ми разказа за героя си, чийто прототип съм аз, излиза, че той си пада малко копелдак, нали? Но има златно сърце. И е един симпатичен вагабонтин.
— Ами да, придал съм му някоя и друга копелдашка черта. Всъщност, всичките му черти са копелдашки. Но независимо от това продължавай нататък.
— Той трябва да стори нещо голямо и вълнуващо. — Саймън сложи на масата миниатюрната си чашка и посегна към бутилката с шерито. Драскачът обаче я дръпна извън обсега му. — Не ти го казвам само защото съм прототип на героя ти, а защото, ако аз бях на негово място, щях да сторя нещо голямо и вълнуващо. Нали искаше да чуеш какво ще те посъветвам?
— Да, обаче съветът, който ми даваш, не е точно онова, което очаквах да чуя.
— Разбира се, че не е. Тъкмо затова си го забатачил със сюжета. Имаш нужда от свежи идеи.
— Трябва да призная, че новият сценарий, който предлагаш, е много вълнуващ. Героят ти не дава печалбата си за благотворителни цели, а бива обран от банда терористи. Той се спуска да ги преследва и си връща парите. Смяташ ли, че ще има достатъчно смелост, за да го направи?