Най-страхотното шоу в космоса
- Автор: Ранкин Робърт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Талев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Най-страхотното шоу в космоса». Краткое содержание книги:
Ала това не е обикновен цирк. Това е циркът на професор Мерлин, който пътува между планетите в параход от викторианската епоха. Артистите в този цирк изпълняват номера, които чисто и просто са невъзможни. А професорът има една задачка за Реймънд — той трябва да освободи двеста пленници, задържани на Сатурн и да спаси Земята до петък.
На най-добрия приятел на Реймънд — Саймън — също не му е лесно. Той несправедливо е обвинен в убийство, след което попада в лапите на зловещата организация З. В. Я. Р. (членовете й очакват края на света, като се прекланят пред култа на получовека-полупиле Сатан-Кокошката). Дори с помощта на книгата от бъдещето нещата май трудно ще се оправят до петък…
— Ти пръв започнал — изписка мосю Ла Рош. — Ти, подлога на мое старо кафяво куче.
— Ти започна пръв, лъжлив жабар такъв.
— Той пак псува, негова мама. А бе няма ли кой ми даде пистолети!
— Успокойте се, моля ви. — Професорът вдигна ръце и пръстите му се удължиха чак до безсрамните фрески по тавана, където погъделичкаха по задника едно херувимче. Това наистина успокои Реймънд.
— Английска свиня — каза Ла Рош.
— Лъжлив жабар — върна му го Реймънд.
— Той не лъже — намеси се Зефир, която единствена не беше изцапана и изглеждаше чудесно, както винаги. — Казва истината, Реймънд. Той е истинският Ла Рош.
— Но тогава ще трябва да е на…
— Сто петдесет и три години — каза французинът и тропна с токовете на ботушите си. — И аз два пъти повече мъж от теб.
— Много си стар.
— Как смееш! Аз най-млад в цял цирк.
— Какво?
— Жалкото е, че не вярваш в магии — каза професор Мерлин, — иначе бих ти разказал как става това. Но стига за днес.
— Хъм — измърмори Реймънд, но после значително се оживи, като погледна към „съпругата“ си, и каза: — Да, време е да си лягаме. Утре трябва да станем много рано. Къде е младоженският апартамент?
— Младоженският апартамент? — Професор Мерлин се разсмя. — Добър опит, мой стари Казанова, но опасявам се, че леглото трябва да почака. Приземихме се на Сатурн преди двадесет минути. Парадът на цирка започва след половин час, а нашето първо представление — един час след това. Така че, ако искаш да си синхронизираме часовниците, най-добре да го сторим сега. Като свършим с това, ще ми кажеш точно в колко часа да те чакам да се завърнеш с двестате души, които ще си освободил. Нали така?
— Да бе, точно така — каза Реймънд. — Дума да няма.
14
Саймън се беше сврял в храсталака край пътя — скривалище, за което съвсем бе забравил. Някога бе прекарвал много приятни мигове в него. Невинни мигове. Мигове от детството. Когато двамата с Реймънд се чупеха от училище, мацаха си лицата с глина, размахваха лъкове и стрели и тържествено произнасяха тежки и тайни клетви.
Наистина това бяха щастливи дни, но сега, при спомена за тях, храсталакът му навяваше тъга.
Саймън беше все още твърде млад, за да тъгува по детството си. Даже напротив, радваше се, че беше свършило. Но сега му хрумна, че може би просто му липсва Реймънд. В края на краищата, той му беше най-най-добрият приятел и откакто го нямаше, нещата в селото не бяха както преди.
Меко казано.
Въздъхна и взе да прехвърля една клонка между пръстите си. Как славно се бяха смели някога двамата в този храсталак. Определено си прекарваха върховно по онова време. Спомняш ли си оня път, когато… Саймън спря за миг, въздъхна, пречупи клонката и я помириса.
— Пустият му Реймънд — каза. — Той е виновен за всичко.
И Саймън се почеса по главата. Махмурлукът му беше минал, което все пак беше нещо. Наистина е забележително как чрез простото поемане на три двойни уискита и няколко глътки сладко шери човек може да се отърве от главоболието, което го е мъчило през целия ден. Жалко, че не беше взел със себе си малко чипс. През последните дванадесет часа не беше слагал почти нищо в уста. И сега беше наистина гладен.
— Пустият му Реймънд.
Слънцето взе да клони към залез над селото. Правеше някои много живописни неща с короните на хубавите стари дъбове, които ограждаха землището. Но очите на Саймън бяха слепи за красивата гледка. До слуха му достигаха нестройните звуци, които се носеха откъм камбанарията, където разни некадърни бремфийлдски звънари се упражняваха да опъват нервите на мирното селско население. Ноздрите му улавяха вонята, която идваше от ямите с птичи тор край фермата на Дългия Боб. В далечината пролая куче. По главната улица премина тежък камион и прозорците на къщите се раздрънчаха.
Залез ли? Какъв ти залез?
Саймън си подаде главата от храсталака и хвърли бърз поглед към подножието на хълма, където беше птицефермата. Оттук имаше добра видимост. Но за беда не се виждаше нищо. Всички пилци си бяха в курниците. Лендроувъра на Дългия Боб го нямаше. Мястото беше безлюдно.
— Хайде — каза тихо Саймън. — По-живо де.
От часове клечеше в този влажен храсталак с риск да хване хемороиди и чакаше да стане нещо. Каквото и да е. Беше решил, че е най-добре да изчака до полунощ, преди да се смъкне долу и хубавичко да поогледа наоколо. Но се бе надявал междувременно да закипи някаква дейност. Например подозрителни мъже да разнасят насам-натам подозрителни сандъци и да си шепнат нещо от сорта на: „шушу-мушу, шушу-мушу, тайни планове, шушу-мушу, шушу-мушу, тази нощ, шушу-мушу, шушу-мушу, часът удари, шушу-мушу, шушу-мушу“, както по правило би трябвало да правят. Обаче не го правеха. Това наистина беше твърде разочароващо.