Най-страхотното шоу в космоса
- Автор: Ранкин Робърт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Талев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Най-страхотното шоу в космоса». Краткое содержание книги:
Ала това не е обикновен цирк. Това е циркът на професор Мерлин, който пътува между планетите в параход от викторианската епоха. Артистите в този цирк изпълняват номера, които чисто и просто са невъзможни. А професорът има една задачка за Реймънд — той трябва да освободи двеста пленници, задържани на Сатурн и да спаси Земята до петък.
На най-добрия приятел на Реймънд — Саймън — също не му е лесно. Той несправедливо е обвинен в убийство, след което попада в лапите на зловещата организация З. В. Я. Р. (членовете й очакват края на света, като се прекланят пред култа на получовека-полупиле Сатан-Кокошката). Дори с помощта на книгата от бъдещето нещата май трудно ще се оправят до петък…
Тръгна покрай изоставената железопътна линия, която минаваше зад къщата на Реймънд и се спускаше към долния край на селото.
Това беше мъдър избор. Защото не бе изминал и стотина метра, когато чу силен вой от полицейски сирени. Както и отчетливото дрънчене на полицейските коли, които подскачаха през дупките-за-които-никой-не-ще-да-поеме-отговорност по улицата-чието-име-никой-не-смее-да-произнесе.
Саймън закрачи по-енергично и вместо към къщи се отправи към птицефермата на Дългия Боб.
В светлината на гореизложеното е логично да се заключи, че в действителност полицията бе нахлула във „Веселите градинари“, а не в големия салон на парахода „Саламандър“. В такъв случай би следвало, че там въргалът е още в разгара си.
Така си беше.
Някой с дрехи, украсени с пайети, прелетя над масата, пльосна се пода, скочи отново на крака и продължи да се бие. Изпочупени бяха много порцеланови съдове и безценна стъклария. Сред всичките крясъци, писъци, викове и какво ли още не внезапно прогърмя мощен глас:
— Значи това е „Най-страхотното шоу в Космоса“!
Реймънд, който се бе укрил под масата, видя чифт златни ботуши и част от панталон, който явно беше изключително постижение на шивашкото изкуство.
Дрънченето на сабите и трясъкът на счупени съдове спряха изведнъж. Е, поне за една-две секунди.
Професорът удари с една тояга джуджето, което се беше провесило на бричовете му. Били Балонът каза:
— Спусни ми въздуха!
А един от луделите на Поли изквича, вземайки „си диез“.
— „Най-страхотното шоу в Космоса“? Ха, ха.
Беше странен глас. Акцентът беше непознат за Реймънд. Беше някак носов и превзет. Думите бяха по-скоро изкашляни, отколкото произнесени.
Гласът не допадна на Реймънд. Караше го да се чувства неспокоен. Беше почти сигурен, че притежателят му никак нямаше да му хареса. Запита се как ли може да изглежда той. Защото гласът звучеше като да е мъжки, нали разбирате?
Реймънд повдигна крайчеца на разкъсаната покривка, който се беше изпречил пред очите му, и погледна нагоре.
Но веднага отново го пусна, коленичи, сви се и каза:
— Мама му стара!
Наистина беше видял онова, което беше видял, нали?
Реймънд отново надникна плахо.
Наистина го беше видял.
Сигурно си въобразяваше.
Не, не може да бъде.
Да, обаче можеше.
Реймънд надникна за трети път изпод масата и ето какво видя: златни ботуши с остри върхове и токове като на кубинки; следваха майсторски ушити панталони от черен сатен — бяха много шик и подхождаха идеално на вталената куртка с два реда златни копчета, препасана със златен колан с много сложно изработена катарама-диск с крила и инкрустации. На раменете имаше еполети, а на левия джоб на гърдите — брошка във формата на скарабей7. От украсените с дантели ръкавели се подаваха фини човешки ръце, добре гледани и със съвършен маникюр.
Дотук всичко беше наред, макар и прекалено префърцунено.
Проблемът беше главата.
Тя не беше човешка.
Това беше глава на животно.
Беше глава на вълк. Не, не на вълк. Реймънд направи плах оглед. Приличаше на главата на онова животно, което се примъква към мършата, оставена от лъвовете. Чакал. Да, това бе глава на чакал и съвсем не беше някаква карнавална маска. Това нещо беше живо и дишаше. Беше наистина великолепен екземпляр. Ах, как се присвиваха и разширяваха ноздрите му, как се стиснаха черните му устни, как примигваха жълтите му очи с тесни зеници.
Наистина много впечатляващо. Ами с какво достойнство се носеше само. Почти като… Реймънд се замисли. Почти.
— Мътните го взели — прошепна Реймънд. — Това е той. Онова божество. Египетското. Дето го има изрисувано по стените на гробниците. Как беше… Анубис. Това е Анубис.
— Може би това е метеж. — Беше друг глас. Много странен глас. Писклив и като че под налягане. Като звук от свирка. Притежателят на този глас излезе напред и Реймънд можа да се наслади на целия му блясък.
На ръст беше почти колкото другия (значи висок). Имаше почти същото телосложение (значи строен и атлетичен). Облеклото му беше почти същото (с изключение на някои дребни подробности). Но главата беше друга.
Това беше неговият другар. Онзи с птичата глава. Главата на свещената птица ибис.
Той също беше изумителен. Перата бяха черни, с отблясъци във всички цветове на дъгата. Очите му представляваха две ярко светещи червени точки. А човката беше наситено жълта. Зашеметяващо жълта.
Сет. Това беше Сет. Или пък Тот. Той също имаше птича глава. Реймънд се замисли за момент. Сет — реши той. Тот беше по-трудно за произнасяне.
7
Свещен бръмбар у египтяните — Б.пр.