Реката на смъртта
- Автор: Лебо Рой
- Серия: buckskin #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Маринова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Реката на смъртта». Краткое содержание книги:
Сандбърг и Том Кук вдигнаха шапки за поздрав и се отправиха към оградената ливада отзад. Бап остана, за да си поговорят.
— Как сте, мис Морган?
— Добре съм, мистър Бап — отговори му тя.
— Имате чудесна кобилка…-той слезе от коня си, за да огледа животното по-добре. — Да, това се вика хубава кобила!
— Благодаря — каза Беатрис. — Името й е Белита.
— Хубаво име. Много хубаво. — Бап потупа коня по краката: — Великолепни, здрави крака. Колко ви струваше?
— Тя ми е подарък, мистър Бап.
— Това се казва хубав подарък. — Бап хвърли един поглед към Лий и се запрепъва към оградената поляна зад къщата, за да остави коня си там.
— Добър вечер — поздрави Лий. — Много мило, че си решила да минеш да ни видиш.
— Но май не е особено редно — каза тя. Беше облечена в дълга синя рокля за езда; на коленете й стоеше сламената шапка. Без съмнение момичето имаше красиви тъмни очи. — Не е особено редно, но аз исках лично да дойда да ви благодаря за кобилата. Това e много голям подарък… — тя се наведе и задърпа панделката на шапката си. — Такъв подарък ужасно задължава… твърде скъп е за няколкото часа, през които се грижих за вас. Нямаше нужда — Беатрис отново вдигна очи. — Пък и вие сигурно се чувствате неудобно. Не трябваше да идвам — тя се изправи.
Лий слезе от капрата на каруцата и я остави някой друг да я прибере.
— Напротив. Радвам се, че си тук. А кобилата е заради усмивката ти преди юмручния бой, не заради грижите ти по време на болестта ми.
Тя се изчерви като дете. Какво, за бога, да я прави сега?
— Моля, заповядай вътре — покани я Лий. — Да видим какво имаме за вечеря.
Хапнаха по-рано от обикновено. За вечеря имаше заешко задушено с картофи и ябълков пай. Бап се бе постарал доста при приготовлението на сладкиша, и той беше съвсем приличен, макар и прекалено сочен.
— Чаят е прекрасен, мистър Бап — похвали го момичето.
— Наричай ме Тим — й отговори Бап.
Не говориха много, докато ядяха. Задушеното беше много добро. Рано същата сутрин Том Кук се бе погрижил да осигури необходимите за ястието зайци.
Когато свършиха да вечерят, Бап се зае да почисти чиниите, а Сандбърг и Том Кук пожелаха „Приятна вечер“ и си излязоха.
— Искаш ли да поразгледаш наоколо, преди да се стъмни? — попита Лий.
— С удоволствие — съгласи се Беатрис. — Баща ми отглеждаше коне. В ранчото ни в Илинойс имахме коне порода „Морган“. Хората се шегуваха, че мистър Морган, който отглежда коне „Морган“…
— Ела да ти покажа моите малчугани — каза Лий. — Ако обичаш коне, няма как да не те харесат.
Заобиколиха бараката, която служеше за спалня на останалите мъже в ранчото — чуваше се как Сандбърг пее любимата си песен: „Да танцуваме, хубавици“. Той имаше приятен, дълбок глас.
— Каква хубава песен — промълви момичето — За първи път я чувам.
— Това е мелодия за танци — обясни й Лий. — Когато бях малък, беше много популярна.
— Не и за нас — каза тя. — Моите родители не ни разрешаваха да танцуваме изобщо. Вкъщи майка ми ни даваше да пеем само църковни песни, освен по време на прибирането на сеното… — Известно време Беатрис вървя мълчаливо, като само повдигаше полите на дългата си рокля, за да не я изцапа в тревата. — Сигурно това ти се струва странно — проговори тя накрая. — Да съм израснала в такова семейство, а пък да стана такава… — Момичето го погледна. — Имам предвид начина, по който си изкарвам прехраната…
— Вече ти казах, че за мен това няма значение. Не е моя работа — каза Лий.
— Да, така е — отговори тя. — Повтарям го толкова често, за да не си го мислят хората тайно през цялото време — Беатрис се усмихна. — Като че ли изобщо е толкова важно…
Точно това Лий предпочиташе да не чува. Ако бе решила да го посети — добре. Нямаше нужда да му разправя защо е станала курва или пък какво, според нея, си мислеше той.
— Ето ги моите коне — каза Лий.
Мръкваше се много бързо. Двете малки жребчета и кобилката Светулка си играеха във високата трева — препускаха насам-натам, подскачаха и ритаха във въздуха като агънца. Следобедите прекарваха, като спяха или се разхождаха с майките си из поляните. Но вечер, когато захладнееше, те отново преливаха от енергия и започваха да се гонят едно друго като малки кученца.
Кобилката препускаше пред жребчетата. Тичаше и удряше с копита дупето си, вирнала високо във въздуха пухкавата си опашка.
— Колко е сладка! — възкликна Беатрис Морган. — Как се казва?
— Светулка.
Известно време просто стояха и гледаха бягащите коне.
— Има ли му нещо на окото? — попита тя, като посочи едното от двете жребчета. — Тръска глава и тича някак настрани.