Реката на смъртта
- Автор: Лебо Рой
- Серия: buckskin #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Маринова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Реката на смъртта». Краткое содержание книги:
Конярите и търговците на уиски го разгледаха внимателно, докато минаваше покрай тях. Познат му беше този поглед… добър стрелец… а сега и опасен боксьор… Е, пак добре, че само преби Ащън — можеше и да го убие. А не трябваше да забравя какво бе сторил със сестрата на същия този човек.
Мисис Болтуит някак си беше успяла да се напъха зад малкото бюро във вестибюла. Когато Лий влезе, тя вдигна поглед към него.
— Чудя се дали се чувствате така, както изглеждате, мистър Лий?
— Е, не чак така.
— Вие сте голям късметлия — каза тя. — При мен дойде бележка от господин Уолкър, дето работи в банката — тя му подаде сгънатото парче хартия и го загледа как я отваря и чете.
— Паричният ми превод е пристигнал — обяви Лий. — Банката работи ли по обяд?
— Отворена е през целия ден.
Лий се извърна да излезе и тя извика след него:
— Да ви запазя ли стая за през нощта, мистър Лий?
— Не — отговори той и тръгна надолу по стълбите.
Седящите пред входа побързаха да се махнат от пътя му. Лий се отправи по тротоара към банката; инте ресно дали Дон му беше изпратил пълната сума? По-вероятно бе старият обирджия да му бе отпуснал само част от парите, заедно с извинителна бележка към тях.
Но този път старият човек бе играл честно. Уолкър, банкерът, извади чек от хиляда долара, пуснат в банката на Ел Пасо, разгледа го внимателно, после го прие за депозит с право на теглене.
Уолкър изглеждаше много странно за банков служител. Притежаваше нива в края на града и набитото му, силно тяло, както и работническите дрехи, го караха да изглежда някак си не на мястото си в този облицован с дъбово дърво офис. — Мисля, че всичко е наред — каза той на Лий. — Въпреки че тези проклети тексаски банки се появяват и фалират за отрицателно време!
Парите бяха много важни за Лий — с тях трябваше да изкара зимата. Сега нямаше да му се наложи да продава някое от малките кончета, за да си набави зърно и продукти.
— Мистър Уолкър, трябва ми някой от тукашните фермери да засади овес и тимотейка горе, в ранчото ми. Може би някой, който няма достатъчно земя тук, в долината. Ако се съгласи на такава уговорка, ще делим двамата реколтата и така ще мога да изхранвам конете си.
— Това е странно предложение — каза Уолкър. Острите му сиви очи измериха Лий от главата до петите. Погледът му сякаш питаше: „Какъв човек си ти, дявол да те вземе? Побойник, грижовен стопанин, кое от двете все пак?“
— Идеята не е лоша. Може и да познавам фермер, готов да приеме сделката, ако намери подходяща поляна горе, при вас. Трудничко се отглежда посев в планината. То и в долината не е лесна работа, ама…
— Но горе слънцето грее по-дълго, отколкото в долината.
— Така е — каза банковият служител. — Но това не е чак толкова важно. Все пак ще кажа на Върджил да намине в неделя, в случай че сте си вкъщи.
— Ще бъда там.
— Върджил Пейсън. Добър човек е, пък и си разбира от работата. Знам, че търси още земя, така че може и да се навие.
— Добре, много съм ви задължен.
— Е — каза мъжът, — отдавна съм се убедил, че е хубаво да свързваш хората, когато става дума за бизнес. Накрая банката все някак си печели от това — и той се усмихна едва-едва.
Когато напусна банката, Лий вече имаше сметка в нея, възлизаща на хиляда четиристотин седемдесет и три долара. Освен това си бе оставил за харчене двадесет, които сега се мъдреха в портмонето му. Уважаван гражданин, стабилен собственик на хубав имот и мъж, на чиято съвест лежаха едно убийство, изнасилване и страхотен побой — това бе той.
Какво беше казала Ребека Чейс? — Дивият Запад…
Наистина бе такъв.
Докато отиваше към конюшнята, Лий все още усещаше парещата болка в гърдите си. Две момчета вървяха с него известно време, като копираха походката му, овладените му движения.
Той не ги окуражи и след малко те се махнаха. И той бе правил подобни неща навремето — дори му беше харесвало, докато бе млад. Даже се бе забавлявал да показва на разни хлапаци хватки с оръжието, например как да вадят най-бързо дървените си пушки от калъфите им. Сега дори само споменът за това го караше да се чувства кръгъл глупак.
Конюшнята се намираше на една странична уличка зад хотела на мисис Болтуит. Държеше я жена — костелива стара мома на име Макфий. Мери Макфий. При нея работеше и един полуидиот, Алфред, чиято задача бе да чисти яслите и да помага във всичко останало. Някога Макфий бе имала нещо като съпруг или годеник, който обаче бе убит от някакво индианско племе в платото. Опитът на Лий показваше, че много често, когато се говореше, че някой е пречукай от индианците, човекът чисто и просто бе починал от шарка или друга болест, която причиняваше не толкова романтична смърт.