Реката на смъртта
- Автор: Лебо Рой
- Серия: buckskin #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Маринова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Реката на смъртта». Краткое содержание книги:
Денят беше адски горещ — това май бяха най-високите температури, откакто Лий бе дошъл в долината. Слънцето ярко огряваше крайпътните храсти и зелената трева. Дори и през шапката си Лий можеше да усети парещата мощ на слънчевите лъчи.
Лий се обръщаше назад от време на време, за да провери как се справя понито. Малкото конче имаше хубава, равна походка, но вдигаше прекалено високо крака, докато вървеше. Хубаво животно — в сравнение с коня на младия индианец. При това Лий бе в правото си тогава да застреля не само жребеца, но и самото момче.
Кобилата за момичето също бе чудесна.
Е, за последното можеше и да съжалява някой ден. Беатрис сигурно щеше да приеме много лично подаръка. Май че се бе охарчил излишно, но конят си го биваше.
Когато излязоха извън пределите на града, Лий отпусна поводите и остави жребеца си сам да намери пътя нагоре из ширналите се поляни. Животното се справяше чудесно, въпреки че бе минавало по тези места само няколко пъти, така че на Лий му се наложи да се намеси и да го върне в правилната посока само в един-два случая. Добър кон.
Ято яребици, проскубани като пилета, излетяха от храстите, когато Лий мина покрай тях, насочиха се косо нагоре и пак веднага се спуснаха да се скрият в гъсталака. Някога Лий би стрелял по тях, та макар и да беше със счупено ребро, франк Леели обичаше да се поддържа във форма. И сигурно щеше да уцели поне една яребица.
Лий отново се замисли за това, че може би вече не бе така бърз стрелец като едно време. Е, все пак още го биваше, след като бе успял да се справи с такъв опитен убиец като Мики Слоусън.
И все пак не се ли надценяваше? Така и не се бе опитал да уцели Слоусън в главата, а пък що се отнася до Том Смол, то той изобщо не се бе настроил за престрелка, толкова зает беше да си придава важност.
Но дори и да беше по-бавен от времето, когато, двадесет и три годишен, бе убил Боб Траут и онези двама мъже, какво толкова?
Всичко, което искаше сега, беше да се установи завинаги в тази долина.
Освен това можеше и да се ожени, въпреки че дори само мисълта за това го караше да се чувства неудобно. Всеки път, когато се замислеше сериозно дали да не предприеме подобна стъпка, той неизменно виждаше усмихнатата Розали. Е, ако се решеше, нямаше да вземе жена от долината. Никой от местните фермери и дребни собственици не би се съгласил да даде любимата си дъщеря за съпруга на един убиец и скандалджия; дошъл неизвестно откъде. Не, ако решеше да се ожени, а ранчото Ривър щеше да става потискащо със самотата си място, с течение на времето — ако го стореше — трябваше да си намери съпруга отдалече.
Може би не беше лошо да отиде до Хелена и да провери как стоят нещата с превоза на добитък по дърварската железопътна линия. След няколко години той самият щеше да се нуждае от нея за конете си. Но беше по-разумно да вземе назаем от банката пари, за да сключи договор за наемането на вагони за превоз на животни през следващите пет години. Така всички собственици на ранчо в долината, а дай боже един ден и всички фермери, щяха да зависят от него.
Но Уолкър първо трябваше да се съгласи да отпусне подобен заем. Пък и самата железопътна компания вече може и да се е сетила да подеме такъв бизнес. Дано да не беше… Все пак хората, работещи там, горе, бяха обикновени дървари, които нямаха усет за подобни неща.
Имотен бизнесмен в красива долина. Какво ли би казал Боб Траут за това? Ами горкият Холидей, каква ли щеше да е неговата реакция? Сигурно и двамата щяха да решат, че е много смешно.
Бе дал двеста четирийсет и три долара и седемдесет и пет цента за проклетата кобила!
Лий вече бе стигнал реката, когато видя индианците. Вероятно бяха от племето крий. Ловяха риба.
Бяха всичко на всичко десетина, при това — част от тях — жени.
Лий можеше просто да обърне коня си и да ги заобиколи. Един самотен ездач с два хубави коня представляваше твърде голямо изкушение за бедните индианци. Тъкмо смяташе да направи точно така, когато чу крясъците на някакви деца.
Едва ли щяха да рискуват да си навличат неприятности, ако хлапетата им бяха наблизо. Лий се насочи към тях.
Имаше хиляди теории за това, как трябва да се отнасяш с дивите индианци, когато се срещнеш с тях. Тези съвети може и да бяха полезни в случай, че си имаш работа с наистина диви племена, но Лий не бе виждал такива от времето, когато, преди петнадесе-тина години, бе налетял на група полуголи команчи на излизане от Мексико. Но подобна среща не се бе повторила никога вече.
Сега повечето индианци изобщо не можеха да бъдат наречени диви — просто бяха напълно разорени хора без късмет.