Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
Напълно объркан, Елбраян и сам не знаеше какво точно изпитва към елфите. Струваше му се невъзможно да разбере тези странни създания, едновременно весели и по детски жизнерадостни, но също така сурови и опасни. Дори Джуравиел! Та той го имаше за свой приятел, а може би елфът наистина беше такъв по свой собствен, различен от този на човеците, начин. И все пак, ето че същият този Джуравиел бе натиснал главата му в коритото с блатната течност с безжалостна лекота, която слисваше и всяваше страх. Елбраян винаги се бе смятал за войн, дори беше убивал гоблини и то съвсем млад, почти дете. Ала всяко сравнение с елфите, с тяхната бързина и неимоверна ловкост, с грациозните им, съвършено премерени движения и изумителната сила, която се криеше в крехките им тела, неминуемо го караше да се чувства като неопитен хлапак. Ето че Джуравиел, по-лек и по-дребен от него, го беше надвил почти като на шега, без никакво усилие.
Така, по странното стечение на обстоятелствата, Елбраян Уиндон от Дъндалис се беше озовал в една вълшебна, ала в същото време страшна земя, която делеше със създания могъщи и непонятни за него. Дълго седя на хълма той тази нощ, потънал в мисли, чувствайки се съвсем сам в гората, в света, във вселената. Струваше му се, че всичко и всички край него — гората и елфите, гоблините, нападнали Дъндалис, както и всички хора, които бе познавал там — са просто сън. Разбираше, че това е високомерие от негова страна, проява на почти греховна гордост, ала се чувстваше толкова не на място, толкова дребен и уязвим, че предпочете угризенията на съвестта си пред болката от унижението и самотата.
Там, на хълма, Елбраян си позволи да си поиграе на Бог — единствено благодарение на тази самозаблуда успя да заспи и, което беше по-важно, да се събуди твърдо решен този ден на всяка цена да обядва с топла храна. Стиснал зъби, той тичаше между блатото и нощвите и когато се върна, след като бе оставил и деветата кошница на мястото й, край брега на тресавището го очакваше богата трапеза, а от каната с чай се вдигаше гъста пара.
Работата беше тежка, дори изтощителна, и поглъщаше цялото му време, ден след ден, след ден. Ала освен това му беше и полезна — постепенно седмиците преминаха в месеци, месеците — в година, после две и вече никой не можеше да разпознае в Елбраян дребното, слабовато момче, което Джилсепони някога беше натупала. От постоянното тичане с тежките кошници и избягването на заложените от елфите клопки, краката му станаха силни и пъргави; гърдите и раменете му се наляха, а ръцете му заякнаха неимоверно.
Едва навършил шестнадесет години, Елбраян Уиндон вече беше по-силен, отколкото Олван приживе.
А в цял Дъндалис нямаше по-силен мъж от Олван.
Глава 11
Уличната котка
— Ъгловата маса, Кат! — провикна се Гревис Чиличънк, съдържател на „Пътя на задругата“ — според мнозина най-хубавата странноприемница в цял Палмарис.
Със своите дванадесет стаи и една-единствена обща спалня, „Пътя на задругата“ (или просто „Задругата“, както я наричаха всички) със сигурност не беше особено голяма. Пивницата, която се намираше на приземния етаж, също не бе кой знае колко просторна — едва събираше стотина гости, по-голямата част от които трябваше да стоят прави. Ала Гревис, възпълен, оплешивяващ мъж с широко сърце и усмивка, която никога не слизаше от лицето му и с безкраен запас от шеги и добра дума за всекиго, я беше превърнал в най-уютното местенце, където срещу малко пари човек можеше да си прекара отлично. По-изтънчените гости на града обикновено отсядаха в някое от изисканите заведения, разположени край замъка на херцога, ала за местните хора, дребните търговци и многобройните скиталци, които бродеха по пътищата из тази част на Хонс-де-Беер, в целия свят нямаше по-приятно място от „Пътя на задругата“. Къде другаде само срещу една сребърна монета човек можеше да се нахрани пребогато, а срещу една усмивка — да си изпроси от ханджията или от някой по-приказлив гост цял куп прелюбопитни истории? В „Задругата“ огънят винаги бумтеше гостоприемно, леглата бяха топли и меки, а песните — шумни и весели.
С примирена въздишка младата жена се насили да изтрие смръщената гримаса, която напоследък рядко слизаше от лицето й, и се насочи към тримата мъже, които я викаха от ъгъла. Докато вървеше към тях, почти осезаемо усещаше погледите им върху себе си — мъжете винаги я гледаха по този начин. Макар да беше още момиче, тя имаше тялото на няколко години по-възрастна жена. Не беше висока, само около метър и шейсет, ала така прекрасната й руса коса изглеждаше още по-дълга. Толкова дълга, че от потта и мазнината от ястието, което току-що бе разбъркала в кухнята, бе натежала двойно повече и залепваше за врата й. Младата жена нетърпеливо я отметна назад и тръсна глава.