Сплавта на закона

Измъкна се от долапа с тесте карти и ги разгледа.

— Нещо интересно? — попита тя и се надигна.

— Голи мацки. — Той събра картите. — Старички са. Вероятно отпреди времето, когато бандитите са се настанили тук. — Хвърли тестето в долапа. — Ще ги оставя да се зарадват копоите. — Погледна я. Лицето му бе скрито от сенките, озарено от бледата светлина откъм прозореца само отчасти.

— И какво стана? — попита тя тихо. — С теб имам предвид. Освен ако не искаш да ми кажеш.

Той сви рамене.

— Не знаех какво да правя и се паникьосах. Може би дори съм искал да ме спипат. И през ум не ми е минавало да гръмна оня човечец. Трябваше ми само кесията му. Старият Мъртвешки пръст ме сгащи лесно. Дори не се наложи да ме бъхти, за да си призная. — Уейн за миг замълча. — Доста си поплаках в дранголника. Бях на шестнайсет. Още хлапе.

— А знаеше ли, че си аломант?

— Разбира се. Тъкмо затуй живеех в Дивите земи, но това е друга история. Както и да е, хроносплав се набавя трудно. Бисмут и кадмий не са от металите, които можеш да купиш в железарията. Все още не знаех, че съм ферохимик, макар че баща ми беше такъв и имах подозрения. Но за да съхраняваш здраве ти трябва злато.

Дойде при нея и седна.

— И досега не разбирам защо Уакс ме спаси тогава. Трябваше да ме обесят. Бях убил добър човек. Дори не беше богат. Обикновен книжар. Помагаше на всички — пишеше завещания, писма. Всяка седмица ходеше при миньорите и онези, които бяха неграмотни, му диктуваха писма до вкъщи. Всичко това го разбрах на процеса. Децата му плачеха. И жена му…

Бръкна в джоба си и извади нещо сгънато. Някакъв лист.

— Преди няколко месеца получих писмо от тях.

— Те ти пишат? — учуди се Мараси.

— Ами да. Пращам им половината от това, което изкарвам. Грижа се децата да не гладуват. Нормално е, като се има предвид, че аз убих баща им. Едното влезе в университет. — Той се поколеба. — Все още ме мразят. В писмата пишат, че не са ме забравили и че никакви пари няма да върнат баща им. И са прави. Но задържат парите, а това все пак е нещо.

— Уейн… Съжалявам.

— Да де. Аз също. Но има грешки, които не можеш да поправиш със „съжалявам“. С нищо не можеш ги поправи. Та от тогаз не се разбирам особено с оръжията. Ръката ми започва да трепери, като хвана някое, подскача като риба върху пристан. Не е ли смешно, а? Все едно че ръката ми сама мисли.

Откъм стълбището се чуха стъпки и след малко се появи Уаксилий. Вдигна вежди, когато ги видя да седят на пода.

— Виж какво — рече Уейн. — Ние двамата тук си бъбрехме чистосърдечно. Не трябваше да нахлуваш така и да объркваш нещата.

— Не съм си и помислял — отвърна Уаксилий. — Говорих с местните просяци. Изчезвачите са вкарвали и изкарвали от сградата големи товари и са ги прекарвали по канала. Случвало се е на няколко пъти, винаги нощем. Не са били сандъци, нещо по-тежко — като големи машини.

— Хъм — рече Уейн.

— Хъм, да — потвърди Уаксилий. — А ти?

— Намерих тази кутия — отвърна Уейн и вдигна кутията за пури. — О, и още малко динамит. В случай, че ти се доще да прокопаеш някой нов канал.