Сплавта на закона

Не се ли бе забавил Уейн твърде много? Тя запристъпва неспокойно от крак на крак, после реши да се качи по стълбата.

Горе беше още по-тъмно. Мракът не беше чак непрогледен, но достатъчен, за да не вижда какво става. Мараси се поколеба на последните няколко стъпала, реши, че се държи като глупачка, и продължи.

— Уейн? — повика го изплашено от горната площадка. Коридорът пред нея бе осветен от няколко прозореца, също изцапани със сажди, въпреки че бяха на втория етаж. Това подсилваше теорията й. И страховете.

— Той е мъртъв, милейди — каза нечий студен глас в тъмнината. — Съжалявам за загубата ви.

Сърцето й едва не спря.

— Да — продължи гласът, — той беше прекалено красив, прекалено умен и твърде забележителен във всички отношения, за да му бъде позволено да продължи да живее. — Някой отвори прозорец и нахлу светлина, която озари лицето на Уейн. — Бяха ни нужни сто души, за да го повалят, и той се справи с всички освен с последния. Прощалните му думи бяха: „Кажете на Уакс, че е пълен загубеняк… и все още ми дължи петарка“.

— Уейн! — изсъска тя ядосано.

— Не можах да се сдържа, скъпа. — Уейн се върна към истинския си глас, който беше съвсем различен. — Съжалявам. Но не биваше да идваш тук. — Той кимна към ъгъла, където имаше някакви пръчки.

— Още експлозиви? — попита тя, почти готова да припадне.

— Аха. Пропуснали сме ги първия път. Трябваше да се взривят, когато се вдигне капакът на сандъка в ъгъла.

— Има ли нещо в този сандък?

— Има. Експлозиви. Не ме ли слушаш?

Тя го изгледа намръщено.

— Явно не. — Той се ухили. — Не зная какво очаква Уакс да открием тук. Изглежда, са почистили внимателно.

На светлината на отворения прозорец тя видя, че се намира в стая с прихлупен таван. Поне за Уаксилий. Тя и Уейн вероятно можеха да вървят из помещението, без да се налага да привеждат глави.

Дъските на пода скърцаха, на места пироните стърчаха. Мараси си помисли, че ако ги вдигнат, може би ще намерят под тях ниши с разни неща, ала докато вървеше, откри, че през цепнатините прозира подът на долната стая. Нямаше място за скривалища.

Уейн надзърна във вградените долапи, после почна да чука по стените за кухини. Мараси се огледа, но не намери нищо интересно. Освен вероятно експлозивите.

Експлозиви.

— Уейн, какви са тези експлозиви?

— А? О, най-обикновени. Това е динамит, в Дивите земи се използва да се пробиват дупки. Лесно се набавя, особено в града.

— Хъм. — Тя се намръщи. — Бяха ли поставени в нещо?

Той се поколеба, после погледна през рамо към сандъка.

— Ха. — Пресегна се и напипа нещо. — Не бяха поставени в нищо, но някой е използвал това, за да задейства детонатора.

— Какво е то? — попита тя и се приближи.

— Кутия за пури — отвърна той и й я показа. — „Градски магистрати“. Скъп сорт. Много скъп.

Тя огледа кутията. Капакът бе оцветен в златисто и червено и надписан с едър шрифт. Вътре нямаше пури, но някой бе записвал някакви числа с молив от вътрешната страна на капака. Числата не й говореха нищо.