Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
— Какво има? — попита Кити. — Какво се е случило?
— Току-що получих вести — рече той, останал без дъх. — От Хопкинс. Идват си до края на седмицата. Ще ни кажат нещо от първостепенна важност. Някаква нова работа. По-голяма от всичко, което някога сме правили.
— По-голямо от Уестминстър? — Стенли звучеше скептично.
Ник се ухили.
— Без да обиждам паметта на Март, по-голямо дори от това. В писмото на Хопкинс не се казва какво, но казва, че ще разтърси всичко из основи. Това е нещо, което всички ние винаги сме искали. Ще направим нещо, което ще промени съдбата на всички ни с един замах. Опасно е, но казва, че ако го направим както трябва, ще съборим магьосниците от клона им. Лондон никога вече няма да бъде същият.
— Крайно време беше — каза Ан. — Стенли, върви да сложиш чайника на котлона.
15
Представете си сцената. Лондон под дъжда. От небето падаха сиви пластове вода и се пръскаха на паважа с грохот, по-силен от оръдеен изстрел. Силен вятър блъскаше дъжда насам-натам и го навяваше под веранди и стрехи, корнизи и покриви, удавяйки всеки възможен заслон в ледени пръски. Водата беше навсякъде, отскачаше от настилката, лееше се из канавките, събираше се в ъглите на мазетата и при отводнителните тръби. Градските водоеми преливаха. Изливаше се на потоци, хоризонтално от улуците, диагонално по керемидите на покривите, вертикално по стените, правеше петна по зидариите като големи петна кръв. Процеждаше се през гредите и пукнатините в таваните. Висеше във въздуха под формата на ледена бяла мъгла и дори по-нагоре, невидимо в черния простор на небето. Просмукваше се в материята на сградите и в костите на техните разтреперани обитатели.
На тъмно под земята плъховете се струпваха в бърлогите си, заслушани в екота на барабаненето отгоре. В бедните къщурки обикновени мъже и жени затваряха кепенците, включваха лампите и се скупчваха около домашното огнище с димящи чаши чай. Дори в усамотените си вили магьосниците бягаха от безкрайния дъжд. Спотайваха се в работните си стаи, затваряха здраво железните си врати, създаваха облаци топъл тамян и се потапяха в блянове за далечни земи.
Плъхове, обикновени, магьосници: всички бяха скрити на сигурно място. И кой можеше да ги вини? Улиците бяха опустели, цял Лондон бе затворен. Беше почти полунощ и бурята ставаше по-силна.
Никой със здрав разум не би излязъл в подобна нощ. Скука.
Някъде в поройния дъжд имаше място, където се събираха седем пътя. Насред кръстовището имаше гранитен пиедестал, увенчан от статуята на огромен мъж върху кон. Мъжът размахваше меч със застинало в героичен вик лице. Конят се бе изправил, задните му крака бяха присвити, предните — опънати. Може би трябваше да представлява драматично предизвикателство, може би се готвеше да се хвърли в битка. Може би просто се опитваше да хвърли дебелака на гърба му. Никога няма да разберем. Но вижте само: под корема на коня, седнала точно в центъра на пиедестала, с опашка, елегантно прибрана до лапите, седеше голяма сива котка.
Котката се преструваше, че не забелязва суровия вятър, който разрошваше подгизналата й козина. Красивите й жълти очи гледаха неотклонно в мрака, сякаш проникваха през дъжда. Само лекият наклон надолу на пискюлестите й уши показваше недоволството от обстоятелствата. От време на време едното й ухо трепваше; като изключим това, котката можеше да мине за издялана от камък.
Нощта стана още по-тъмна. Дъждът се усили. Прибрах си мрачно опашката и загледах пътищата.
Времето течеше едва-едва.
Четири нощи не са кой знае колко дълго време дори за човешките същества, да не говорим за нас, по-висшите създания от Другото място31. И все пак последните четири нощи наистина минаваха бавно. През всяка една от тях патрулирах из централните райони на Лондон в търсене на незнайния мародер. Естествено, не бях сам; още няколко нещастни джинове и един куп фолиоти ми правеха компания. Фолиотите, най-вече, постоянно причиняваха неприятности. Постоянно се опитваха да изклинчат, като се криеха под мостовете, вмъкваха се в комините или изскачаха от кожите си32, уплашени от гръмотевиците или сенките на другите. Едва можех да ги държа под контрол. И през цялото време бе валяло, без да спира, достатъчно силно, че същността ти да гангреняса.
Не е необходимо да се уточнява, че Натаниел не изпитваше съчувствие. Самият той беше под напрежение, както сам каза, и се нуждаеше от резултати скоро. Той, на свой ред, изпитваше затруднения да управлява малката група магьосници от неговия отдел, които осигуряваха другите джинове за патрулите. Ако ще четем между редовете, те открито се бунтуваха. Не им харесваше да им нарежда някакво си младо парвеню. А и нека си го кажем направо, кой можеше да ги вини? И все пак, всяка нощ и джинове, и фолиоти се събираха на сивите керемиди на покрива на Уайтхол и бяха пращани да патрулират.
31
Където, по-точно казано, времето не съществува. Или ако съществува, то е по един кръгов, а не праволинеен начин… Вижте, това е едно сложно понятие и с удоволствие бих го обсъдил с вас, но май сега не е най-добрият момент. Припомнете ми за това по-късно.
32
Опасявам се, че това е в буквалния смисъл. Доста мърлява и затрудняваща работа.