Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
Реши обаче да се преструва, че не знае нищо, да затвори душата си за преходните чувства, да обича занапред само Пол и родителите си и да търпи другите с невъзмутимо лице.
Щом се върна в къщи, тя се спусна към сина си, отнесе го в стаята си и цял час го обсипва с луди, безспирни целувки.
Жюлиен се върна за вечеря очарователен, усмихнат, изпълнен с добри намерения. Той попита:
— Нима татко и маминка няма да дойдат тази година?
Жана му бе тъй благодарна за тази любезност, че едва не му прости откритието, направено в гората. Внезапно я обзе страстно желание да види по-скоро двете същества, които обичаше най-много след Пол. Цялата вечер им писа писмо, за да ускори идването им.
Съобщиха, че ще пристигнат на двадесети май. Беше едва седми май.
Зачака ги с растящо нетърпение, като че освен синовната си привързаност изпитваше нужда да общува с честни сърца, да разговаря откровено с чисти хора, чужди на всяко безчестие, чийто живот, постъпки, мисли и желания са били винаги искрени.
Тя чувствуваше сега своята честна съвест, уединена сред другите, поддали се на съблазън души. И макар че бързо се научи да се преструва, макар че посрещаше графинята с протегната ръка и усмивка на уста, чувството на пустота и презрение към хората растеше у нея и напълно я завладяваше. Дребните случки от местния живот вливаха всеки ден все по-голямо отвращение в душата й, все по-голямо неуважение към хората.
Дъщерята на Куйар току-що бе родила дете, а сватбата щеше да се състои тепърва. Слугинята на Мартен, сираче, беше бременна; едно съседско петнадесетгодишно девойче чакаше дете. Бедната, куца и отвратителна вдовица, наречена „Бунище“ заради ужасната си мръсотия, беше също бременна.
Постоянно достигаха слухове за нова бременност, за любовните връзки на някоя мома, омъжена селянка или майка на семейство, или пък на богат, уважаван чифликчия.
Знойната пролет като че раздвижваше жизнените сокове не само в растенията, но и у хората.
Угасналата чувственост на Жана не се вълнуваше вече. Само нараненото й сърце и чувствителна душа откликваха на топлите, плодоносни дихания; тя мечтаеше възбудена без желания, влюбена в блянове, мъртва за плътските пориви и се учудваше, отвратена до ненавист, от тази долна скотщина.
Физическата близост я възмущаваше вече като нещо противоестествено. Сърдеше се на Жилберт не задето бе отнела мъжа й, а защото сама бе затънала в общата тиня.
При това тя не беше от тия груби натури, у които преобладават инстинктите. Как можа да се отдаде по същия животински начин?
Точно в деня, когато щяха да пристигнат родителите й, Жюлиен предизвика отново нейното отвращение, разказвайки й весело, като нещо съвсем естествено и забавно, че хлебарят чул една вечер шум в пещта, когато фурната не била запалена, помислил, че ще хване някоя чужда котка, а намерил жена си, която „не мятала, разбира се, хляб“. И той добави:
— Хлебарят затворил капака. Щели да се задушат вътре. Момченцето на фурнаджийката предупредило съседите. То било видяло майка си, когато влязла вътре с ковача.
Жюлиен се смееше и повтаряше:
— Ама че смешници! Хранят ни с любовен хляб! Истинска приказка от Ла Фонтен.
Жана не посмя да се допре до хляба.
Когато пощенската кола се спря пред входа и на прозорчето се показа щастливото лице на барона, душата и сърцето на младата жена се изпълниха с дълбоко вълнение, с буйна, възторжена радост, каквато не бе изпитвала никога досега.
Но при вида на маминка тя се спря потресена и премаляла. През последните шест зимни месеца баронесата беше остаряла с десет години. Огромните й меки, увиснали бузи бяха станали пурпурночервени, като че налети с кръв. Погледът й изглеждаше угаснал; можеше да се движи само ако я прихванеха под двете ръце. Затрудненото й дишане бе станало свистящо и тя си поемаше дъх с такава мъка, че околните изпитваха жалост и неловкост.
Понеже я виждаше всеки ден, баронът не забелязваше упадъка й. Когато тя се оплакваше от постоянния си задух, от нарастващата тежест, той й отвръщаше:
— Нищо подобно, мила, все сте си същата.
Жана ги придружи до тяхната стая и се оттегли разтревожена и смутена в спалнята си, за да си поплаче. После намери баща си и се хвърли на гърдите му с очи, още пълни със сълзи:
— О! Колко се е изменила мама! Какво й е, кажи ми, какво й е?
Той отговори изненадано:
— Така ли? Що за идея! Нищо подобно. Аз съм бил все с нея и те уверявам, че не я намирам зле, тя си е както винаги.