Танцуващият с духове
- Автор: Кейз Джон
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-061-3
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Танцуващият с духове». Краткое содержание книги:
Журналистът Майк Бърк документира ада на войната по света, докато хеликоптерът му не се разбива в пламъци в Африка. Години по-късно Бърк губи жената, която обича, както и вкуса към риска. Докато на пътя му не се изпречва зъл гений.
Отвъд океана друг мъж, Джак Уилсън, напуска затвора с единствената мисъл за отмъщение. Също като Бърк и той е изгубил нещо голямо и крои планове… за Апокалипсис. Въоръжен с тайните дневници на Никола Тесла, най-великият изобретател след Леонардо да Винчи, Уилсън разработва зловещ план да върне Америка и света в Средновековието. Задействана е верижна реакция и Бърк е единственият, който може да спре Уилсън, но преди това трябва да го открие. Започва преследване из целия свят. Бърк има противник, който не знае що е страх, а времето му изтича…
— Е — каза той, — несъмнено е… много хубава.
— Купих я в Уганда — обясни Уилсън. — Страхотна сделка, мен ако питате.
Слаба усмивка разтегли чертите на управителя. Той преплете пръсти и се опита да изобрази услужливост на лицето си.
— После реших, щом така и така съм в района, да намина насам. Да разгледам един вид — продължи Уилсън и намигна.
Бизуа изглеждаше озадачен.
— Имате предвид… диаманти?
— Бинго!
— Е, дошли сте на правилното място тогава.
— И аз така разбрах.
— Но самият вие не сте в бизнеса с диаманти, така ли? — попита управителят.
Уилсън поклати глава.
— Не, аз изкупувам кафе.
Бизуа изсумтя през смях.
— Дошли сте в Буниа да купувате кафе?
— Не, не — отвърна Уилсън. — Както казах, случайно попаднах в района.
— Разбирам — смънка Бизуа, макар очевидно да не разбираше.
Уилсън погледна през рамо, после се наведе заговорнически напред и каза шепнешком:
— Надявах се вие да ми помогнете. Искам да купя диамант. Ще се женя — обясни Уилсън.
— Поздравления!
— Затова си помислих… три, може би четири карата, необработен. Чувал съм, че при обработката губят половината от размера си. Значи колко? Един и половина до два карата.
— Мммммм.
— Може ли да стане, как мислите?
Бизуа кимна.
— Да. Без проблем.
— Но не е съвсем законно, нали?
Банкерът се усмихна.
— О, не вярвам да имате затруднения. Първо, тук полиция няма. Само пътни полицаи, които отдавна не са си получавали заплатите.
— Ами силите на ООН? Сякаш мернах…
— Уругвайци, бангладешци… имат си предостатъчно работа. А и онова, което вие предлагате… е нещо нормално по тукашните места.
— Така ли? Разкажете ми, моля. Как става?
— Ами хората купуват и продават диаманти. На това реално се крепи цялата икономика.
— Ааа! — Уилсън се престори, че обмисля казаното. — Значи можете да ми препоръчате някого? Някой търговец на диаманти?
Бизуа го изгледа тъжно.
— Е, да, разбира се, но… те са навсякъде. Тук всеки таксиметров шофьор може да ви продаде диамант или познава някого, който може. Всеки член на милициите, всеки… Работата е там, че може да се окаже доста опасно. Могат да ви измамят.
— Точно от това се боя — призна му Уилсън. — Да не ме преметнат!
— Аз бих ви посъветвал да се придържате към търговците, които имат магазини. Повечето от тях са ливанци. Предимството при тях е, че щом имат магазини, значи ще знаете къде да ги намерите и на следващия ден. За разлика от таксиджиите.
— И са ливанци, казвате?
Бизуа вдигна рамене.
— Почти всички. Има и един китаец, но не бих ви го препоръчал.
— Защо?
Бизуа сякаш се смути.
— Ами той е по-скоро търговец на едро и… — управителят изкриви лице в гримаса.
— Какво? — настоя Уилсън.
— Има лоша репутация — обясни Бизуа.
— Благодаря. Още нещо… бихте ли ми препоръчали някой хотел?
Бизуа примижа.
— Боя се, че малкото истински хотели са затворени. Но в Шатото сигурно имат свободни стаи.
— Шатото?
— Двореца „Лубумбаши“. Някога там живееше губернаторът. Макар че не бих го нарекъл „дворец“, къща по-скоро. Голяма къща.
— Какво е станало с губернатора?
Бизуа свъси вежди.
— Почина.
— Съжалявам. Тежка болест?
Бизуа поклати глава.
— Ни най-малко. Беше си здрав като камък.
Уилсън кимна замислено.
— Но този хотел… там е безопасно, нали? За такъв като мен, имам предвид?
Бизуа сви устни.
— Да, струва ми се. Журналистите все там отсядат. Представители на неправителствени организации, правителствени чиновници… от бара се открива страхотна гледка. — Той се усмихна. — Но все пак би било добре да ползвате сейф.
Дворецът „Лубумбаши“ се оказа стара къща с изронена от скорошни престрелки мазилка. Образец на порутено изящество, вилата бе заобиколена от обрасли с буренак градини, а оградата представляваше зид, висок два метра и половина, по чиято сива повърхност щъкаха гущери. Отстрани на къщата имаше празен плувен басейн с дупка в дълбокия край.
— Какво е станало с басейна? — попита Уилсън, докато попълваше данните си и тези на Зеро и Халид в хотелския формуляр. Щеше да плати за първата нощ в брой.
Управителят, белгиец с уморен вид и алкохолен дъх, вдигна рамене.
— Нападение с миномети. Преди две години.
— Загина ли някой?
Управителят поклати глава.
— В басейна — не — каза той и даде на Уилсън два ключа. — Боя се, че нямаме чаршафи и хавлии. Утре може и да има. Ако искате да пийнете нещо… — предложи той и посочи съседното помещение.