Танцуващият с духове
- Автор: Кейз Джон
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-061-3
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Танцуващият с духове». Краткое содержание книги:
Журналистът Майк Бърк документира ада на войната по света, докато хеликоптерът му не се разбива в пламъци в Африка. Години по-късно Бърк губи жената, която обича, както и вкуса към риска. Докато на пътя му не се изпречва зъл гений.
Отвъд океана друг мъж, Джак Уилсън, напуска затвора с единствената мисъл за отмъщение. Също като Бърк и той е изгубил нещо голямо и крои планове… за Апокалипсис. Въоръжен с тайните дневници на Никола Тесла, най-великият изобретател след Леонардо да Винчи, Уилсън разработва зловещ план да върне Америка и света в Средновековието. Задействана е верижна реакция и Бърк е единственият, който може да спре Уилсън, но преди това трябва да го открие. Започва преследване из целия свят. Бърк има противник, който не знае що е страх, а времето му изтича…
Белов се подхилваше самодоволно.
Уилсън беше почти сляп, очите му бяха арена на неврални фойерверки, които само той виждаше. Задържа телефона с рамо и произнесе:
— Ало?
Минаха десет секунди преди Хаким да проговори, а когато най-сетне го направи, гласът му звучеше слабо и уморено:
— Франк?
Уилсън кимна като последен глупак. После се усети и каза:
— Да?
— Хаким е…
— Знам.
— Е… всичко наред ли е? По твоята част, имам предвид. Наред ли е?
— Да — отговори Уилсън. — Наред е. — „Колко ли хора ни слушат в момента — зачуди се. — И къде ли го държат?“
— Значи ще се видим в Антверпен след два дни.
— Точно така — каза Уилсън.
— В хотел „Бялата лилия“. Както говорихме.
— Да.
След миг връзката прекъсна.
Уилсън си пое дълбоко дъх, после метна телефона на командир Ибрахим, който се усмихваше широко.
— Съжалявам, Макс! Хаким каза, че ще получиш десет процента по-малко.
Белов пристъпи напред. Изглеждаше вбесен. Уилсън побърза да сложи ръка на рамото му.
— Не се впрягай — каза той. — Ще си ги избием следващия път.
Командир Ибрахим се обърна към момчето с гумата.
— Взех решение — каза той и замълча, наслаждавайки се на всеобщото внимание. — Той е само момче… от бедно семейство… а и диамантът беше малък.
Семейството кимаше в съгласие. Момчето — също.
— Но… — Ибрахим замълча за втори път.
Уилсън усещаше накъде отиват нещата.
— Да се управлява мина е сложна задача — продължи Ибрахим. — Затова ето какво ще направим. — Бръкна в джоба си и извади оттам запалка. Стана, заобиколи масата и се приближи към коленичилите на земята хора. Приближи се и даде запалката на младата жена.
— Запали го, майче…
Майката нададе пронизителен вой.
Синът се изправи с мъка на крака. Но с гумата през гърдите и с вързани отзад ръце не можеше да избяга далеч. Един от войниците сграбчи гумата, завъртя момчето и го бутна обратно.
Майката беше в истерия.
— Е, щом не искаш да се подчиниш — каза Ибрахим, — проблемът става още по-голям. — Без да откъсва очи от майката, той вдигна ръка и щракна с пръсти. Сякаш само чакали знак, трима войници излязоха от розовата сграда. Носеха пет гуми и туба с бензин. Роднините на момчето ахнаха, а едно от по-малките му братчета се свлече като мъртво на земята.
Но Ибрахим се забавляваше страхотно, както и хората му. Някои се смееха, всички грееха от възбуда.
— Запали го и това ще е краят! Обещавам ти, майче. Опече ли се веднъж момчето, ще ви пусна да си вървите у дома! — Изчака я да каже нещо, но тя мълчеше. Тръскаше глава толкова силно, че изглеждаше сякаш вратът й ще се прекърши всеки момент. — Разбираш, нали? И ти си виновна колкото момчето! Повече даже! Ти си го довела на този свят, така че на теб се пада да го разкараш оттук. Ако не искаш да го направиш, ако не можеш да го направиш, разбирам. Само че тогава ще нанижем по една гума на всички ви!
Ибрахим седна по задник на няколко крачки от жената и я погледна в очите.
— Е, кое ще бъде? Ти решаваш, майче! Момчето… или цялото семейство? Хайде! — Щракна запалката и се появи пламък.
— Остави я на мира — каза Уилсън.
Командир Ибрахим се обърна и го прикова с поглед.
Уилсън пристъпи напред с протегната ръка.
— Аз ще го направя.
17.
Беше тест.
Ако — също като свръхчовека на Ницше — Уилсън беше „отвъд добро и зло“ (в което самият той не се съмняваше), то всички останки от евентуалната му „съвест“ трябваше отдавна да са фосилизирали — вкаменен отпадъчен материал от собствената му еволюция.
Ако поработеше по въпроса, сигурно би могъл да изведе уравнение. Формула за моралния еквивалент на съотношението сигнал — фонов шум.
Идеята беше да се освободи от съвестта си, както змията се измъква от кожата си. Просто да се измъкне от нея и да продължи нататък. Ако някой тръгнеше след него, щеше да я види в тревата — мъртва люспеста лента — и да се запита: бил ли е Уилсън наблизо? Ловувал ли е?
За Уилсън беше важно — жизнено важно — да е в мир с насилието в себе си. Така че… момчето.
Очите на момчето се подбелиха, когато Уилсън тръгна към него със запалката в ръка. Стоя пред детето сякаш цяла вечност, чакаше го да вдигне очи от земята и да го погледне. Това беше част от упражнението — силата да погледнеш жертвата си в очите, да прегърнеш страха й, да се примириш с надвисналата несправедливост.