Танцуващият с духове
- Автор: Кейз Джон
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-061-3
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Танцуващият с духове». Краткое содержание книги:
Журналистът Майк Бърк документира ада на войната по света, докато хеликоптерът му не се разбива в пламъци в Африка. Години по-късно Бърк губи жената, която обича, както и вкуса към риска. Докато на пътя му не се изпречва зъл гений.
Отвъд океана друг мъж, Джак Уилсън, напуска затвора с единствената мисъл за отмъщение. Също като Бърк и той е изгубил нещо голямо и крои планове… за Апокалипсис. Въоръжен с тайните дневници на Никола Тесла, най-великият изобретател след Леонардо да Винчи, Уилсън разработва зловещ план да върне Америка и света в Средновековието. Задействана е верижна реакция и Бърк е единственият, който може да спре Уилсън, но преди това трябва да го открие. Започва преследване из целия свят. Бърк има противник, който не знае що е страх, а времето му изтича…
Момчето едва ли беше на повече от тринайсет години. Белов поклати глава.
— Лошо става — измърмори той. — Казват, че откраднал диамант, така че… отпиши го.
Дядото — ако беше такъв — заговори умолително на командир Ибрахим. Уилсън не разбираше и дума от казаното — мъжът говореше на суахили или нещо подобно, — но молбата се четеше ясно в тихия му, треперещ глас.
Ибрахим изправи гръб и смръщи замислено вежди, докато дядото на момчето говореше. От време на време поглеждаше към другите хора в заграждението — към Уилсън и Белов, към войниците, към момчето — и кимаше, все едно казва „добър аргумент“. Дори изглеждаше благосклонен към речта на мъжа, но после шоуто явно му омръзна, той поклати глава и плесна два пъти с ръце.
Обърна се към войника до себе си и каза:
— Действай.
Войникът се ухили, влезе в розовата сграда и след няколко секунди излезе с канче бензин в едната ръка и автомобилна гума в другата.
Семейството нададе вой, майката запищя, а момчето се олюля. На Уилсън му се стори, че коленете му се подвиват. Но момчето не падна. Стоеше на едно място и се поклащаше. Все едно слушаше музика, която никой друг в двора не чува.
Войникът се приближи бързо, напъха гумата през главата на момчето, после измъкна дясната му ръка през отвора в средата. Накрая върза китките му зад гърба. После напълни кухото ядро на гумата с бензин, поля и момчето, което се тресеше сред писъците и молбите на семейството си.
Уилсън не можеше да повярва на очите си.
Ибрахим размаха ръце и изшътка на всички да млъкнат.
— Още нищо не е решено — каза той. После се обърна към Уилсън. — Белов каза ли ти?
— Какво да ми е казал?
Въздухът вонеше на бензин толкова силно, че сякаш целият комплекс можеше да избухне всеки момент.
— За товара — додаде Ибрахим.
Уилсън се стресна. Какво беше това — заплаха ли? Момчето, откраднало диаманта, стоеше на десетина крачки от него, тресеше се, ръцете му вързани за напоена с бензин гума. Хлапето щеше да пламне като факла, а Ибрахим избра точно този момент да мрънка за товара?
— Да — отвърна Уилсън. — Каза ми. Имаш някакъв проблем с гранатометите.
— Не! Вие имате проблем с гранатометите — отсече командирът и впери очи в Уилсън.
— Добре де, защо не се обадиш на Хаким? — попита Белов.
— Обадих се!
Уилсън усети как долната му челюст провисва.
— И?! — попита Белов.
— Не беше там.
Уилсън си даде сметка, че е спрял да диша. Така че си пое дълбоко дъх. Издиша.
Командир Ибрахим бръкна в един сак, който лежеше отворен на земята до краката му, и извади сателитен телефон.
— Казаха, че ще се върне след час. — Погледна намачкан лист хартия и започна да набира номера.
— Не мисля, че идеята е добра — каза Уилсън.
Ибрахим го погледна озадачено. Същото направи Белов. Роднините на момчето бяха коленичили, държаха се за ръце и се молеха.
— Защо? — попита Белов.
Уилсън не знаеше какво да каже.
— Късно е.
Ибрахим го изгледа така, сякаш се съмняваше в здравия му разум. Момчето с гумата през гърдите се свлече на колене.
Телефонът иззвъня сигурно шест или седем пъти, преди отсреща да го вдигнат. Сърцето на Уилсън се блъскаше в гърдите, а в периферното му зрение се гърчеха сребърни нишки. Командир Ибрахим скочи на крака и извика в телефона:
— Ало? Ало? Кой е? — Замълча за миг, после изръмжа с раздразнение. — Говорете на английски, за Бога! Къде е Хаким? — Изслуша отговора, после: — Ами викнете го! Кого търся според теб, тъпанар смотан? Това е неговият телефон, нали така! — Все така с телефон до ухото си, той се обърна към Уилсън и Белов. Попита с тих глас: — Е, какво да правя с момчето?
— Пусни го — каза Белов. — Вече го уплаши достатъчно.
Ибрахим кимна.
— Сигурно… А ти какво мислиш? — попита той, вдигайки брадичка към Уилсън.
Уилсън не знаеше какво да каже. Дясното му око започваше да сдава окончателно багажа, а мислите му бяха другаде.
— Имам си собствени проблеми — измърмори той.
Ако Хаким не се обадеше, Ибрахим неминуемо щеше да си зададе някои въпроси. А на това място и при тези обстоятелства това не вещаеше нищо добро. Ибрахим свъси вежди.
— Всички си имаме… Ало? Хаким? Къде беше, мамка му? Говори по-силно бе, човек! Едва те чувам! Виж, изникна проблем с шишетата, които ми пращаш като мостри. Да, с „шишетата“! — Дълга пауза. — Ами някои от тях са произведени в Китай. И какво да правя аз с… какво? Не, парите не са много. Може и десет процента.
— Или пък шест — измърмори Белов.
Командир Ибрахим вече се усмихваше.
— Добре, братко! Това вече е приказка! Ще му предам какво си казал… Какво? Да, да, тук е, до мен. Добре, добре, но… добре, няма проблем. — Командир Ибрахим даде телефона на Уилсън. — Иска да говори с теб.