Величието на Франция
- Автор: Мерль Робер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Благоев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Величието на Франция». Краткое содержание книги:
Но тъй като не назова нито Самсон, нито Малката Еликс, двамата сметнаха за редно да станат и се изправиха до леглата си босоноги и по нощница, което майка ми сякаш не забеляза.
— Добре ли сте, господин синко? — поинтересува се Изабел, накланяйки на една страна прелестната си главица и изопнала напред отпуснатата си върху бастуна дясна ръка.
— Да, госпожо.
— Франшу, патко празноглава, дай светилника насам!
— Ей го, госпожо!
— Добре изглеждате наистина, макар слънцето да е започнало да ви уврежда кожата.
Доста чудно ми се стори, че майка ми се нуждаеше от светилник, за да го забележи, тъй като ден не минаваше, без да ме види, та било и само на трапезата.
— А вий, Катрин, добре ли сте? — продължи тя, като пристъпи към леглото й. — Франшу, говедарко гламава, светилника!
— Ето, госпожо!
— Попитах ви нещо, Катрин!
— Да, госпожо — промълви Катрин ни жива, ни умряла.
Удовлетворена, майка ми с цялата своя красота и великолепие се впусна да кръстосва надлъж и нашир стаята, почуквайки с върха на бастуна си по плочника, като при това неведнъж и не дваж мина и подмина Самсон и Малката Еликс, без обаче да ги удостои с каквото и да било внимание, сякаш и те, подобно на Като, бяха чисто и просто крайпътни „курешки“. Спомня ли си това, и днес неизбежно ми минава през ум, че никак трудно не беше да се досети човек откъде бе изровил Франсоа злополучната си метафора по адрес на брат ни Самсон.
— Е, щом е тъй — наруши най-сетне тя величавото си мълчание, — желая ви лека нощ, господин синко. Вам също, Катрин.
— Благодаря, госпожо — отвърнах.
— Благодаря, госпожо — последва ме с леко закъснение Катрин с едва чуто нежно гласче, което незнайно защо накара сърцето ми да се свие.
Изпълнила така дълга си, майка ми потупа с бастуна си Франшу по задника, за да я подкани да тръгне напред и изчезна подире й по витата стълба, подмитайки със своята величествено полюшваща се пола стъпалата, като на всяка крачка проклинаше теснотата им. Малката Еликс начаса се метна връз леглото на Барберин и се разскача в лудешки танц, като го съпровождаше с такива гримаси и кълчотения, че Самсон не се стърпя и прихна. Разсмях се на свой ред. Катрин обаче избухна в ридания и аз веднага рипнах от постелята си, за да я прилаская и утеша.
На следната вечер, очевидно отвратена от стълбището на кулата (където едва не си строшила врата, както твърдеше), майка ми изпроводи Франшу, която със светилник в ръка дойде да се поинтересува дали „господин синът й и госпожица Катрин се чувстват добре“.
— Да, Франшу! — отвърнах аз и избухнах в смях, тъй като зад гърба й Малката Еликс подражаваше на майка ми с нейния бастун.
— В такъв случай госпожа вашата майка ви желае лека нощ — уведоми ни Франшу, удивено втренчила в мен благите си кравешки очи.
— Благодаря, Франшу! — изхълцах аз, кикотейки се от сърце, и несъмнено добре правех, че бързах да се разсмея от страх да не би играчката да стане плачка.
Защото въпреки надутите си маниери майка ми ни обичаше. И днес съм дотолкова по-убеден в това, колкото по-силно го подлагах на съмнение по онова време. Пък и спомням си ред незначителни наглед подробности, които доказват, че тя далеч не бе коравосърдечна, като настояването й пред побратимството например, да бъдат съкращавани мъките на попадналите в нашите вълчи ями крадци. Едничката причина за така задълбочилото се между нея и децата й отчуждение бе нелепата представа за нейния произход и положение, която Изабел си бе втълпила. И в това отношение тя рязко се отличаваше от баща ми, който срещнеше ли ни със Самсон нейде из мепешките ходници, тутакси разперваше ръце, за да ни препречи пътя и бодро подвикваше:
— Ни крачка повече, хубостници ниедни! Бач трябва да платите!
— Какъв бач, господине татко мой?
— По три целувки всеки, при това в брой! Хайде, без увъртания!
Тогава се хвърлях в прегръдките му, а той ме вдигаше на ръце и лепваше на бузите ми три звучни целувки. Същото правеше и със Самсон, след което леко ни плясваше по задниците и весело продължаваше пътя си.
Майка ми намираше обноските му за простовати и подобаващи по-скоро на буржоа някой. Възмущаваше я също търговията, въртяна от двамината Жановци с дялан камък, бъчви и зърно, и най-вече строгата пестеливост, изисквана от тях при водене на домакинството, както и сметката, която правеха на всичко. „Една стотица топлийки за Изабел: пет гроша“ — отбелязваше баща ми в своя Мисловник. „Струва ми се, че това е ваше, братовчедке — подхвърляше Совтер след седмица, изкачвайки се с накуцване и пъхтене чак до стаята на Изабел, за да й връчи намерената на двора топлийка. — Не си пилейте топлийките, братовчедке! И без това са толкова скъпи!“