Величието на Франция
- Автор: Мерль Робер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Благоев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Величието на Франция». Краткое содержание книги:
На този прям въпрос Кабюс отговори със заобикалки, прибягвайки до присъщата си гасконска находчивост и вежливост, с която тъй успешно бе опитомил Като:
— Повече струваш, каменарю! — избоботи той със сериозен вид. — Защото златен занаят имаш, пък и със сърце го работиш. А аз, като изключим овчарлъка ми на младини, не умея друго, освен люде да затривам, да забърквам някоя и друга гозбица, кон да обяздя, нива да изора, че и сума ти още таквиз нищо и никакви майсторлъци, но от които пак занаят не излиза, както и да го извърташ.
— Каква ли ми е ползата занаят да знам, щом все сам си кукувам! — сви Йона могъщите си рамене. — Досущ като вълк, загубил глутницата си. Има дни — продължи той, — когато малко остава да се примоля на Всевишния да стори чудо и да превърне козата ми в жена, или пък, а туй навярно и би станало по-лесно, самия мен да превърне в пръч.
— Добре стори, че ми го каза! — прихна Кабюс. — Така ако след като се настаня тук ми се случи да срещна някой дебел и рунтав пръч да скитосва из земята ми, аз най-учтиво ще му сваля шапка.
Йона също се разсмя, но смехът с мъка се откъсна от свитото му гърло. Минало му беше през ум, че дордето през бурните нощи на идната зима, увил се в своята овча кожа върху постелята си от кестенова шума, щеше да слуша как вятърът се щура из пещерата, то само на хвърлей камък от него, сгушил се на топло в истинско легло и зад здраво залостената порта на истински дом, Кабюс щеше да прегръща своята хрисима, благотела и дългокоса Като.
Заминаването на Кабюс принуди побратимството както да задържи Малигувица като готвачка в Мепеш, тъй и да предложи на братята Сиорак да останат при нас. (В действителност се нуждаехме само от един човек, но как да разделиш близнаците?) Те с радост се съгласиха, предпочитайки сигурността на замъка пред малката си къщурка, а и все тъй преследвани от спомена за таниеската чума, която бе отнесла, баща им. Неизменно ревностни привърженици на законността, двамината Жановци настояха за сключването на договор в присъствието на метр Рику, с който да се утвърди споразумението им с техните братовчеди. В документа се уточняваше, че срещу извършваната от тях в Мепеш работа братовчедите Сиорак от Таниес ще получават подслон и храна, но не и надница, като в замяна на това ще прибират седемдесет и пет процента от прихода от таниеската си земя, с чиято оран, сенокос, жътва и други полски работи се задължаваше Мепеш, а също и че ако никой от двамата не се задоми, то след тяхната смърт цялото им имущество преминава в притежание на побратимството или на неговите наследници.
Не знам кой от двамата, дали Совтер или Сиорак, бе поставил тези условия, но струваше ми се, че те бяха изгодни най-вече за побратимството и принуждавала братовчедите ни доста скъпичко да заплащат желанието си да се чувстват в безопасност зад нашите стени.
Като тъкмо се канеше да прекрачи прага на Мепеш, за да отиде в маркаиската църква, където щеше да се венчае с Кабюс, когато отнейде притърча Малигувица и с вид съсредоточен препречи вратата с дръжката на една метла.
— Ах, вярно, щях да забравя! — избъбри Като, изчервявайки се от смущение. — Права си, Малигувице, сполайти!
И като запретна колкото бе нужно фуста, прескочи метлата. Така, разбира се, показа и онуй, що трябваше да крие, но затова пък с цената на това недотам тежко прегрешение към благоприличието си осигуряваше най-малко двайсет години семейно благополучие. А че това несъмнено си заслужаваше го разбра дори Кабюс, докато всички останали изръкопляскаха, с изключение на Совтер, който свъси вежди, пред толкова суеверие, и на Жан дьо Сиорак, когото видът на краката на Като изпълни с носталгия по преимуществата на феодалното право, което в Перигор с течение на времето постепенно бе изгубило сила.
В църквата маркаиското кюре, комуто простолюдието бе лепнало прякора Машата — някой ден ще обясня защо, — венча младоженците на местното, попримесено с френски наречие и според обреда, възприет в Перигор от 1509 година насам.