Величието на Франция
- Автор: Мерль Робер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Благоев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Величието на Франция». Краткое содержание книги:
— Аз!? — писваше майка ми. — Аз да накарам господин Дьо Сиорак да си пъха пръста там, където и върха на бастуна си не бих завряла!
— Госпожо — намеси се един ден баща ми, като ненадейно нахълта в стаята на Изабел, сурово свъсил вежди, — или тозчас прогонете камериерката си, или се помирете с нея! Но стига сте се дърлили, за бога, и преди всичко престанете с тези крясъци! Цялата прислуга се е събрала на двора да слуша препирните ви и да ви се подиграва. А лично на мен вашите писъци тъпанчетата ми продъниха!
Ако не се прехласваше чак толкоз по древното си и знатно родословие (името на Раул дьо Кастелно обаче честичко й се въртеше на езика), майка ми несъмнено би потвърдила, че като сираче, не намерило кой знае колко обич при госпожа Дьо Комон, се бе привързала към камериерката си като към по-малка сестра. Но тя упорито не искаше да си признае подобно тъй нежно чувство към една „никаквица“, сърдеше й се, че я обича и непрекъснато я унижаваше, което Като от своя страна не можеше да преглътне, макар в същото време да се възхищаваше от господарката си и да й подражаваше във всичко дотолкова, че сама бе започнала да се смята за малко нещо благородничка. Ето защо препирните им бяха по-скоро смехотворни, тъй като заплахите за уволнение оставаха винаги без последствие, пък и истинските отношения между двете жени нямаха нищо общо с привидностите.
И това ясно пролича в деня, когато Като напусна Мепеш. То не бяха сълзи и въздишки, то не бяха прегръдки и целувки, то не бе отчаяние и мъка, от която майка ми месеци наред не можа да се отърси, макар че Като и съпругът й, както и техният съсед Йона, обядваха на трапезата ни всяка неделя, а и самата Изабел навестяваше камериерката си в Брьой два пъти седмично, придружавана неизменно от въоръжена охрана, тъй като пътищата бяха твърде несигурни. Побратимството силно негодуваше срещу необходимостта да заделя такава охрана, което откъсваше двамина мъже от задълженията им за цял един следобед, особено през лятото, когато в имението имаше толкова много работа. Но обезпокоен от дълбокото униние на майка ми, която по същото време беше и бременна, баща ми винаги отстъпваше.
Като бе заместена от Франшу, братовчедка на Сиоракови по майчина линия, миловидна, пищнотела и кротка девойка, чиито вперени в пространството кравешки очи вечно преживяха някакъв блажен сън. Като камериерка, разбира се, тя далеч не можеше да се сравнява с предшественицата си и това доста често й се натякваше. В същото време обаче бе толкова хрисима и покорна, че да се спречкаш с нея беше просто невъзможно. „Да, госпожо. Добре, госпожо. Както желаете, госпожо. Тъй си е, голяма глупачка съм. Моля госпожата за прошка. Госпожата има пълно право, за нищо не ме бива. Може да се каже, че госпожата е много търпелива към мен.“ — Последният израз караше баща ми да се залива в смях всеки път, щом го чуеше.
Няколко седмици подир завръщането на баща ми Изабел дьо Сиорак забременя и едва-що уверила се в това, Барберин още същия ден отпътува от Мепеш, за да зачене от мъжа си, тъй като от само себе си се разбираше, че пак тя ще кърми детето на майка ми. Странно е, като се позамисли човек, положението на дойката, чиято бременност е винаги зависима от плодовитостта на господарката й. През останалото време, далеч от съпруга си, Барберин трябваше да бъде също толкова целомъдрена, колкото и Йона в своята пещера, защото при нейната длъжност би било наистина пагубно да има мляко по никое време и да няма, когато е нужно.
Отсъствието на Барберин ме огорчи и изпълни с тъга по нейните вечерни целувки, по налятата й гостоприемна пазва и безбройните ласки, които тя справедливо разпределяше помежду ни, преди сама да си легне.
Тогава за наша гледачка в кулата бе определена Малката Еликс, чиято измамлива външност на човек улегнал и благоразумен очевидно заблуждаваше двамината Жановци. И още първата вечер — предшествана от носещата светилник Франшу — майка ми си направи труда да изкачи тясната вита стълба, водеща до стаята ни, и се появи сред нас красива като кралица някоя в своята разкошна премяна с плисирана снежнобяла яка и цялата в накити, като се подпираше ма едни бастун. („Но госпожо — току я подкачаше баща ми, — за какво ви е бастун? Та вий сте само на двайсет и седем години и краката ви все още държат!“) Вече всички си бяхме легнали и Малката Еликс тъкмо се канеше да духне светилника.
— Да стана ли, госпожо? — попитах начаса.
— Не, не, лежете си! — великодушно ми разреши баронеса Дьо Сиорак. — Вий също, Катрин.