Величието на Франция

Не без усилие, макар и двамата да бяха здравеняци, а Йона и надвишаваше гасконеца с цяла глава, те поставиха камъка на отреденото му място и се изправиха задъхани и плувнали в пот.

— Тежи! — изпухтя Кабюс.

— Понатежава — съгласи се Йона, — но и подир триста години пак ще си стои тук, дордето ние с теб отдавна ще сме покойници.

— Тъй де, но сега нали живееш и поминуваш!

— Не, не живея! — поклати глава каменарят. — За нощуване — нощувам в една пещера ведно с моите кози и ярета, денем пък самотувам с камъните си, че и душата ми от мисли всякакви мира няма. Ах, и дума да не става, обичам си аз камъните, но камък можеш ли приласка! Пък и нищичко не притежавам на таз благодатна перигорска земя, освен едната риза на гърба си. Как щяло тогаз да не ти завиждам; Кабюс, на било туй греховно, или не! Че нали ако вместо да се бия в Мепеш срещу румите, бях се сражавал при Кале срещу англичаните, то днес не другиму, а мене щеше да се падне и тая земя, и къщата, че и момата. Не искам да река, разбира се, че ти завиждам за твоята Като — благоразумно вметна Йона. — Дал бог доволно и предоволно моми на този свят, дето биха допаднали на един мъж. Вземи Барберин например, стига да не беше вече омъжена. Или пък Сарацинката — добави той след кратък размисъл.

— Изплю ли най-сетне камъчето! — възкликна Кабюс. — И само като си помисля, че и очите й не съм видял на тази Сарацинка! Разправят, че огън я горял под пъпа!

— Че то има ли девица на нейните години да не я гори? — рече Йона и като се хвана отново за чука, зае се внимателно да изчуква неодялания камък с леки и точни удари, изпод които се посипаха ситни като стружки парченца и лека-полека се заголи толкова право и гладко лице, като да го бе изрязал с трион в дърво. — Така де, има ли девица на нейните години да не я гори! — повтори той. — Пък и какво лошо има в това? И кому не отърва? На оногова от двамината Жановци, дето хич и не го интересува подобен огън… Не обаче и на другия, който проявява към него дори прекомерен интерес. Че нали точно поради таз причина госпожа Дьо Сиорак настоя да отпратят клетото девойче, та сега вече и очи не мога да оплакна, щото знайно е, че на лисицата й е драго и само да зърне кокошка, па макар и да не може да се облажи.

Кабюс мълчеше, усещайки се почти гузен не само заради сегашното си благосъстояние и охолство, но и задето бе оставил толкова далеч зад себе си своя верен другар. Обичаше той Йона, защото каменарят, както и сам Кабюс, казваше винаги каквото мисли, а и бе също толкоз сладкодумен.

Йона засече с ъгломера си един прав ъгъл върху камъка, тегли линията с остро длето и начена втората лицева страна, отмервайки думите си с леки удари на чука:

— В основата на всичко лежи парата! С пари можеш да направиш каквото ти душа поиска: и едно прелестно детенце на жена си (удар с чука), че междувременно и второ, но на някоя гиздава пастирка (отново удар с чука). И при това без изобщо да се опасяваш, че ще бъдеш уволнен, тъй като господарят си ти, а сам себе си не можеш да уволниш! И защо си господарят? Защото в теб е парата. А как я печелиш ти тази пара? С труд ли? Как ли пък не! С труд само господаря си обогатяваш и криво-ляво сам преживяваш. Но парата, сухата пара, с която купуваш благодатната земя божия, нея си докарваш от грабеж! Или пък от търговия. Но търговията, друже (удар с чука), или пък отпущането взаем на зърно срещу голяма лихва, както правят туй господата в Мепеш (нов удар), е също своего рода грабеж, макар и не толкоз очебиен. И ето че сега, Кабюс, благодарение на онуй, що си го натрупал от плячкосването на английските кораби, при все че и грабежът е грях, ти си вече, — кажи-речи, дребен велможа, благат с жена, с къща, с ливади и с гори, че и горд да притежава всичко туй. А как смяташ, Кабюс, аз по-малко ли струвам от теб?