Необикновена зараза
- Автор: Корнуэлл Патриция
- Серия: Кей Скарпета #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Необикновена зараза». Краткое содержание книги:
Аутопсиите там бяха рядкост, но когато се извършваха, това ставаше в херметически затворено помещение с прякор „Подводницата“, което се намираше зад две масивни врати от неръждаема стомана. За да вляза там, трябваше да мина през лабиринт от съблекални и душове.
Стоманените врати се отваряха и затваряха автоматично. Влязох във вътрешно помещение, където бяха окачени тежки сини костюми от винил. Седнах на пейката, облякох един от тях и вдигнах ципа. Нахлузих гумени ботуши и дебели ръкавици. Започна да ми става горещо. Вратите се затвориха зад мен и се озовах в най-клаустрофобичната зала за аутопсии, която бях виждала.
Фуджицубо и един друг лекар слагаха етикети на епруветки и миеха трупа на Лила Прюит. В голотата й болестта изглеждаше още по-ужасна. Заловихме се мълчаливо за работа.
Направихме разрез на трупа, измерихме органите и както е протоколът, записахме информацията на касетофон. Лила Прюит бе страдала от типичните дегенеративни изменения на удебеляване на аортата. Сърцето й беше уголемено, а изпълнените с кръв бели дробове показваха ранен стадий на пневмония. В устата имаше ранички, а в храносмилателния тракт — увреждания. Но мозъкът й отразяваше най-трагичната история на смъртта й. Лила Прюит имаше атрофия на мозъчната кора, разширяване на мозъчните бразди и загуба на паренхима — издайническите симптоми на болестта на Алцхаймер.
Представих си объркването й, когато се бе разболяла. Вероятно не си беше спомняла къде се намира, нито дори коя е и в деменцията си бе мислила, че през огледалата влиза някакво кошмарно същество. Лимфните й възли бяха подути, а далакът и черният дроб — потъмнели и увеличени от некротична тъкан — симптоми на едра шарка.
Смъртта изглеждаше естествена. Не можахме да определим причината. След два часа приключихме с аутопсията. Излязох по същия начин, по който бях дошла. Отново ме обляха с душ от химични вещества. Изтърках с твърда четка всеки сантиметър на костюма, после го закачих да съхне и отново се изкъпах и измих косата си. Сложих си стерилното оранжево защитно облекло и се върнах в Пандиза.
Сестрата беше в стаята ми.
— Джанет е тук. Пише ви бележка.
— Джанет? — изненадах се аз. — Луси с нея ли е?
— Ще я пусне през шубера за подносите. Знам само, че е дошла млада жена на име Джанет. Сама е.
— Къде е? Трябва да говоря с нея.
— Знаете, че в момента това е невъзможно.
Бет отново се залови да измерва кръвното ми налягане.
— Дори в затвора има стая за свиждания. Няма ли къде да поговоря с нея през стъклена преграда? Или тя да си сложи защитно облекло и да дойде при мен, както правите вие?
Разбира се, всичко това изискваше разрешение от полковника, който реши, че най-лесният начин е да си сложа маска с високоефективен филтър за пречистване на въздуха и да отида в стаята за посещения. Помещението се намираше в отделението за клинични изследвания, където се разработваха нови ваксини. Бет ме поведе през стаята за отдих на секретната биологична лаборатория, където доброволци играеха пинг-понг, четяха списания или гледаха телевизия.
Сестрата отвори дървената врата на стая номер пет. Джанет седеше от другата страна на стъклената преграда. Двете едновременно взехме телефонните слушалки.
— Не мога да повярвам — каза тя. — Добре ли си?
Сестрата още стоеше зад мен. Обърнах се и я помолих да излезе. Тя не помръдна.
— Извинете, но разговорът е личен.
В очите й блесна гняв и тя излезе и затвори вратата.
— Не знам как съм. Но не се чувствам твърде зле.
— Колко време ще те държат тук? — В очите на Джанет блесна страх.
— Десет дни. Най-много четиринайсет.
— Е, това е хубаво. Или не?
— Не знам. — Чувствах се потисната. — Зависи какво е заболяването. Но ако още няколко дни ми няма нищо, предполагам, че ще ме изпишат.
Джанет изглеждаше зряла и хубава в тъмносиния си костюм. Под сакото се виждаха очертанията на пистолета й. Знаех, че не би дошла сама, освен ако не се беше случило нещо много неприятно.
— Къде е Луси? — попитах.
— Ами… всъщност и двете сме тук, в Мериленд, в предградията на Балтимор. С взвод 19.
— Тя добре ли е?
— Да. Работим с твоите файлове. Опитваме се да ги проследим по „Америка онлайн“.
— Е, и?
Джанет се поколеба.
— Мисля, че най-бързият начин да го хванем ще бъде, докато осъществява връзка с теб.