Необикновена зараза
- Автор: Корнуэлл Патриция
- Серия: Кей Скарпета #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Необикновена зараза». Краткое содержание книги:
— Къде са вещите ми?
— В момента ги стерилизират. Не се тревожете.
Не можах да се стопля, затова се изкъпах още веднъж с гореща вода. Но нищо не можеше да отмие мръсотията от този злополучен ден и аз продължавах да си представям хлътналата уста на Лила Прюит, притворените невиждащи очи и вкочанената й отпусната ръка. Излязох от банята и видях, че сестрата ми е оставила чиния със сирене и солени бисквити и е включила телевизора. Но нямаше телефон.
— По дяволите — измърморих и се пъхнах под завивките.
Сутринта закуската ми бе подадена през шубера. Сложих подноса на коленете си и започнах да гледам предаването „Днес“ — нещо, което обикновено не правя. Опитах рохкото яйце. Беше изстинало. Нямах апетит и не знаех дали ме боли гърбът, защото съм уморена, или поради някаква друга причина, за която не исках да се замислям.
Сестрата влезе и попита:
— Как сме?
— Не ви ли е топло с това нещо? — попитах аз и посочих с вилицата защитното й облекло.
— Предполагам, че ще ми стане топло, ако го нося по-дълго време. — Тя ми подаде дигитален термометър и добави: — Измерва температурата само за една минута.
Сложих го в устата си и се вторачих в телевизора. Интервюираха някакъв лекар, който говореше за сезонния грип. Затворих очи, докато термометърът не изпиука.
— Трийсет и шест и четири. Температурата ви е малко ниска. Нормалната е трийсет и шест и шест.
Сестрата уви около ръката ми маншета на апарата за измерване на кръвното налягане и енергично започна да помпа въздух.
— Сто и осем на седемдесет. Все едно сте на смъртно легло.
— Благодаря — измърморих аз. — Трябва ми телефон. Никой не знае къде съм.
— Трябва ви почивка. — Тя извади слушалка и започна да ме преслушва. — Дишайте дълбоко.
Усещах студ навсякъде, където тя допреше стетоскопа.
— Бихте ли казали на полковник Фуджицубо да се отбие при мен? — помолих аз.
— Да. Ще му оставя съобщение. Облечете се — отговори сестрата и дръпна завивките до брадичката ми. — Ще ви донеса още вода. Боли ли ви още главата?
— Не — излъгах аз. — Наистина трябва да му кажете да се отбие при мен.
— Сигурна съм, че ще дойде, когато има възможност. Знам, че е много зает.
Снизходителното й отношение започна да ме вбесява.
— Извинете — настоятелно казах аз. — Няколко пъти поисках телефон и имам чувството, че съм в затвор.
— Знаете ли как наричат това място? На пациентите обикновено не се позволява…
— Не ме интересува какво им се позволява — прекъснах я аз и гневно се вторачих в нея.
Държанието й се промени. Очите й блеснаха. Тя повиши тон.
— Успокойте се.
— Капризна пациентка ли е? Всички лекари са такива — каза полковник Фуджицубо и влезе в стаята.
Сестрата се стъписа. После изпълнените й с ненавист очи се фокусираха върху мен, сякаш не вярваше, че наистина съм лекар.
— Телефонът пристига. Бет, предполагам, че са те представили на доктор Скарпета, главен съдебен лекар на Вирджиния, патолог и консултант на ФБР. — Той държеше оранжево защитно облекло, което остави на леглото ми, после се обърна към мен. — Облечи го. Ще се върна да те взема след две минути.
Сестрата се намръщи и взе подноса. Сетне смутено се прокашля и каза:
— Не сте си изяли закуската. Обикновено, когато човек влезе тук, не го пускат навън.
— Случаят не е обикновен — казах, докато обличах оранжевия костюм.
Разбрах, че е една от онези медицински сестри, които ненавиждат лекарите жени, защото предпочитат да ги командват мъже. Или може би бе искала да стане лекар и й бяха казвали, че момичетата порастват, за да станат медицински сестри и да се омъжат за лекари. Спомних си времето, когато учех медицина в „Джон Хопкинс“. Един ден старшата сестра сграбчи ръката ми. Никога няма да забравя омразата й, когато изръмжа, че синът й не е влязъл, защото аз съм заела мястото му.
Фуджицубо се върна, усмихна ми се, подаде ми телефон и го включи.
— Имаш време за един разговор. После трябва да тръгваме.
Обадих се на Марино.
Секретната биологична лаборатория се намираше на гърба на една обикновена лаборатория, но разликата между двете помещения беше огромна. В секретната биологична лаборатория учените водеха открита война с вирусите на ебола, ханта и непознати болести, за които нямаше лекарство. Въздухът се пускаше само от една посока и налягането беше отрицателно, за да попречи на силно заразните микроорганизми да проникнат в другите части на сградата.