Необикновена зараза
- Автор: Корнуэлл Патриция
- Серия: Кей Скарпета #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Необикновена зараза». Краткое содержание книги:
Седях в кухнята и слушах тиктакането на часовника. Дневната светлина навън помръкна. Обзе ме паника, когато странният глас на Крокет внезапно ме върна в действителността.
— Госпожо? Госпожо?
Излязох на верандата, погледнах през вратата и на най-горното стъпало видях малък кафяв пакет и напитка с капачка и сламка. Занесох ги в къщата, а Крокет отново се качи в пикапа. Беше ми донесъл вечеря, което при дадените обстоятелства не беше разумно, но бе мило от негова страна. Махнах му, сякаш беше ангел-пазител, и се почувствах малко по-добре. Седнах на люлеещия се стол и изпих подсладения чай с лед. Сандвичът беше с пържена риба камбала, а отстрани имаше и пържени миди. Стори ми се, че не съм вкусвала по-прясно и вкусно нещо.
Люлеех се на стола, пиех чай и наблюдавах улицата през ръждясалата плъзгаща се врата. Слънцето — огненочервено кълбо — се спусна зад камбанарията. В небето прелетя ято гъски. Крокет запали фаровете. Прозорците на къщите светваха един по един. По улицата минаха две момичета на велосипеди и погледнаха към дома на Лила Прюит. Бях сигурна, че знаят какво се е случило. Целият остров знаеше. Слухът за пристигането на Бреговата охрана и на лекари заради смъртта на Лила Прюит се бе разпространил.
Надянах нови ръкавици, сложих маската на устата и носа си и отново влязох в кухнята, за да видя какво ще намеря в боклука. Пластмасовата кофа беше застлана с книжна кесия и пъхната под мивката. Седнах на пода и я прерових, за да видя дали ще добия представа откога е била болна Лила Прюит. Боклукът не бе изхвърлян отдавна. Празните тенекиени кутии и опаковките от замразена храна бяха изсъхнали и корави, а обелките от репи и моркови — съсухрени и твърди.
Обиколих стаите в къщата и прерових всички кошчета за отпадъци, които намерих, но най-тъжна беше гледката в кошчето в хола. Вътре имаше няколко написани на ръка рецепти за ястия с риби, раци и яхния от миди.
Лила Прюит бе правила грешки и бе задрасквала думи. Предположих, че затова ги е изхвърлила. На дъното имаше малка тубичка с мостра, която бе получила по пощата.
Извадих фенерчето от чантата си, излязох навън, застанах на стълбите и изчаках Крокет да слезе от пикапа.
— Скоро тук ще настане голяма суматоха — казах аз.
Той се вторачи в мен така, сякаш бях откачена. Видях, че хората надничат през прозорците си. Слязох по стълбите, приближих се до оградата и осветих с фенерчето кутиите, където Прюит бе продавала рецептите си. Крокет се дръпна назад.
— Опитвам се да разбера откога е била болна — обясних аз.
В процепите имаше много рецепти и само три монети по четвърт долар в кутията за парите.
— Кога дойде последният ферибот с туристи? — попитах аз.
— Преди седмица.
— Съседите купуваха ли рецептите й?
Крокет се намръщи, сякаш казах нещо странно.
— Те си имат свои.
Хората започнаха да излизат на верандите си и безшумно да се промъкват в тъмните сенки на дворовете си, за да видят странната жена в хирургична престилка, маска и ръкавици, която свети в оградата на съседката им и разговаря с шефа на полицията.
— Скоро тук ще настане голяма суматоха — повторих аз. — Военните изпращат медицински екип и вие ще ни трябвате, за да накарате хората да запазят спокойствие и да стоят в домовете си. А сега искам да отидете при Бреговата охрана и да им кажете, че ще трябва да ви помогнат.
Дейви Крокет бързо подкара пикапа.
9.
В девет вечерта хеликоптерът шумно се спусна от небето. Военният „Блекхоук“ изрева над методистката църква и разклати клоните на дърветата. Мощният му прожектор потърси място за кацане. Хеликоптерът се приземи в съседния двор, а на улицата изскочиха стотици уплашени местни жители.
Медицинският екип слезе и децата се скриха зад родителите си. Петимата учени от Военния институт по заразни болести приличаха на извънземни с надуваемите си оранжеви защитни облекла, качулки и раници.
— Слава богу, че дойдохте — казах аз, когато те се приближиха до мен.
Те не си направиха труда да се представят. Единствената жена в екипа ми даде сгънат оранжев костюм.
— Вероятно е малко късно — казах аз.
— Няма да навреди. — Тя ме погледна в очите. Не беше много по-възрастна от Луси. — Хайде, облечете го.