Необикновена зараза
- Автор: Корнуэлл Патриция
- Серия: Кей Скарпета #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Необикновена зараза». Краткое содержание книги:
Седнах на люлеещия се стол, свалих обувките и дрехите си и нахлузих костюма. После казах:
— Жената е горе.
Заведох ги до леглото на мъртвата и щом я видяха, те се умълчаха.
— Господи — каза след малко единият от учените. — Не съм виждал такова нещо.
И изведнъж всички започнаха да говорят бързо.
— Да я увием в чаршафите.
— Да я сложим в найлонов чувал и да го запечатаме.
— Завивките и всичко на леглото трябва да отиде в автоклава.
— По дяволите! Какво да направим? Да изгорим къщата?
Отидох в банята и взех хавлиите. Членовете на екипа вдигнаха трупа и го сложиха в преносимия изолатор, предназначен за живи хора. Запечатаха го и излязохме на улицата.
— Какво ще стане, след като заминем? — попитах аз.
— Трима от нас ще останат. Утре ще дойде друг хеликоптер.
Към нас се приближи още един учен — носеше метална кутия. Той ни обеззарази с душ от химични вещества. Хората продължаваха да се събират и да гледат. Бреговата охрана бе пристигнала и Крокет и Мартинес разговаряха. Отидох при тях и те се стреснаха, като видяха защитното ми облекло, и отстъпиха назад.
— Къщата трябва да се запечата — казах аз. — Докато не разберем с какво имаме работа, никой да не влиза и дори да не се приближава до нея.
Крокет бе пъхнал ръце в джобовете на якето си и непрекъснато мигаше.
— Трябва незабавно да ме уведомите, ако се разболее още някой — добавих аз.
— По това време на годината много хора боледуват — рече Крокет.
— Ако някой има треска, болки в гърба и обрив, веднага ми се обадете. Тези хора са дошли да ви помогнат.
Изражението му даваше ясно да се разбере, че Крокет не иска никой да остава тук, на неговия остров.
— Моля ви, опитайте се да разберете — казах аз. — Това е изключително важно.
Той кимна. В същия миг зад него се появи момченце и го хвана за ръката. Беше най-много на седем години. Имаше буйни руси коси и големи светли очи и се вторачи в мен така, сякаш бях най-ужасното привидение.
— Татко, извънземни — каза детето и ме посочи.
— Прибери се вкъщи, Дарил — рече Крокет.
Тръгнах към хеликоптера. Морският въздух охлади лицето ми, но ми беше горещо в костюма. Проправих си път през двора до църквата.
Вратата на хеликоптера беше отворена и кабината беше осветена. Членовете на екипа завързваха трупа, както правеха с живите пациенти. Качих се, седнах и си сложих предпазния колан. Единият от учените затвори вратата. Хеликоптерът шумно се издигна в небето. Беше невъзможно да се чуваме без слушалки, но те не работеха добре през качулките.
Отначало това ме озадачи. Костюмите ни бяха обеззаразени, но екипът не ги събличаше. После изведнъж се сетих защо не го правят. Аз бях стояла в близост до Лила Прюит и никой не искаше да диша въздуха около мен, докато първо не минеше през маска с високоефективен филтър. Споглеждахме се мълчаливо и хвърляхме погледи към мъртвата. Затворих очи и се замислих за Уесли, Луси и Марино. Те нямаха представа какво става и когато разберяха, щяха много да се разтревожат. Притесних се в какво състояние ще бъда, когато отново ги видя. Краката ми бяха потни, ходилата ми горяха и не се чувствах добре. Страхувах се от първите фатални симптоми — хладни тръпки, болки в гърба, световъртеж и висока температура. Като дете бях имунизирана против едра шарка. Лила Прюит също е била. Както и жената, чийто торс още беше в хладилника на моргата. Бях видяла белезите им от ваксинацията — белезникави петна с размер на монета от четвърт долар.
Когато кацнахме, беше единайсет. Бях спала достатъчно дълго, за да съм дезориентирана, и когато отворих очи, връщането в реалността беше внезапно. Вратата на хеликоптера отново бе отворена. Срещу площадката за приземяване имаше голяма правоъгълна сграда. Много от прозорците светеха в този късен час, сякаш хората бяха будни и чакаха пристигането ни.
Учените махнаха ремъците на трупа и бързо го натовариха на един микробус. Жената ме придружи и сложи ръка на рамото ми.
Не видях къде отнесоха мъртвата. Поведоха ме към северната част на сградата. Минахме по един коридор, после ми показаха баня и бях обеззаразена с химични вещества. Съблякох се и отново ме заляха с гореща сапунена вода. Изсуших косата си с хавлия и оставих дрехите и вещите в средата на пода, както ми казаха.
В коридора ме чакаше медицинска сестра. Бързо минахме покрай хирургията и стените с автоклави, които приличаха на стоманени батискафи. Въздухът вонеше на попарени лабораторни животни. Настаниха ме в отделение двеста, където имаше червена линия, предупреждаваща пациентите в изолатора да не се приближават. Огледах малката болнична стая с легло, електрическо одеяло, вентилатор, хладилник и телевизор. На вратата имаше метален шубер, през който подаваха подносите с храната, а после ги обеззаразяваха с ултравиолетови лъчи.