Смъртоносна гледка

Широките рамене на Рой Коутс изпълваха единия край на масичката в мрачното сепаре в ъгъла на закусвалня „Мел-Оу-Дий“ в Арко, Айдахо.

Вратата се отвори и вътре влезе жена, която раздвижи задимения въздух в помещението. За дванайсетте месеца, откакто работеше за него, се бе състарила с петнайсет години. Метамфетаминът не прощаваше — сини кръгове под някога красивите й очи, разядени венци и посивяла кожа. Единствено стегнатото й тяло подсказваше, че е малко над трийсетте.

Тя нямаше вина, че походката й е предизвикателна, и малцина бяха мъжете, които не обърнаха глави след нея. Ако имаше и лице, което да подхожда на тялото й, нямаше да й се налага да влиза в това заведение. Но метамфетаминът бе оставил отпечатъка си върху малката й глава, изострената брадичка, развалените зъби, изтънелия нос и повехналата й, бледа кожа. Имаше евтиното, грубо излъчване на проститутка. Човек никога не би помислил, че по професия всъщност е атомен физик.

— Добър вечер — поздрави той. — Да ти взема ли питие?

Жената сви рамене.

Рой махна на сервитьорката — шейсетгодишна бивша родео кралица с бирено шкембе. Без да се консултира с гостенката си, той й поръча двойна водка с лед и резен лимон, а на себе си — студена наливна бира.

— У теб ли е? — обади се той.

— Не още. Но няма да е проблем. — Тя замълча, после попита: — А моето у теб ли е?

— Бавиш се вече две седмици.

— Осъди ме тогава. Да не мислиш, че е лесно. Наблюдават ни като под лупа. Вината е изцяло твоя.

— Трябва ми. И то скоро — добави той.

— Аха. А на мен ми трябва веднага — рече тя и заби поглед в него. Помежду им се настани едва прикрита неприязън.

— Трябва по-добре да се грижиш за себе си — каза той, без изобщо да му пука за здравето й в дългосрочен план. — Ще те разкрият. Не изглеждаш много добре.

— Когато някой ме пита — а това се случва рядко — отговарям, че ме мъчи упорита настинка. Мога и сама да се грижа за себе си. — Дясната й ръка взе да трепери и тя я свали под масата.

И двамата замълчаха, докато старата кранта сервира напитките им. Попита дали младата дама иска да погледне менюто и младата дама се изсмя. Храната не я интересуваше. Вече не. Старата кранта се оттегли.

— Виж какво, трябва да имам резервен план. Ако пропуснем тази възможност, никой няма да ни обърне внимание — рече Коутс.

— Вече ти казах. Не знам.

— Ще ми е неприятно, ако се наложи да пропусна следващата си доставка за теб — каза той.

Ръката й здраво стисна чашата и ноктите й побеляха. Лицето й остана безизразно.

— Няма да посмееш.

— Не ме предизвиквай.

— Правя каквото мога. Не е лесно. — Тя се наведе към него и разби на пух и прах мита, че миризмата на водка не се усеща. — Това е лаборатория за атомни изследвания, момченце. Ти какво очакваш?

— Доставка — отвърна той със същия спокоен тон. Ненавиждаше обръщението й, ненавиждаше зависимостта й, ненавиждаше почти всичко у нея, с изключение на тялото й. Дрезгавият й глас го възбуждаше. — Язък за научната ти степен…