Лявата ръка на Бога
- Автор: Хофман Пол
- Серия: Лявата ръка на Бога #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лявата ръка на Бога». Краткое содержание книги:
— Как реагираха Изкупителите, когато разбраха какво е станало?
Кейл се изсмя глухо и мрачно.
— Не Изкупителите, а само един Изкупител — Лорд-Боеца Боско, отговорен за цялото бойно обучение.
— Имаш предвид нещо като нашите бойни изкуства?
Този път Кейл се изсмя искрено развеселен.
— В това, което върша, няма и капка изкуство — питайте Кон Матераци и неговите приятели.
Випонд не обърна внимание на насмешката.
— Какво направи онзи Боско, когато узна за резултата от нараняването?
— Месеци наред ме изпробва срещу много по-големи и силни момчета. Дори доведе петима ветерани от войните в Източните пробиви. Каза, че били осъдени на смърт.
Кейл млъкна.
— И какво стана?
— Четири дни наред ме караше да се бия с тях. „Убий или умри“ — така казваше. След четвъртия ден прекрати схватките.
— Защо?
— Беше видял достатъчно, за да се убеди. Един пети опит би бил излишен риск. — Той се усмихна мрачно. — В края на краищата при битката никога няма гаранция, нали? Винаги може да се намеси глупавата случайност.
— А после?
— После той се опита да ме повтори.
— В какъв смисъл?
— Дни наред измерваше раната на главата ми и я сравняваше с черепи, които бе взел от гробището. После изработи глинен модел. После цели шест месеца се опитваше да го направи отново.
— Не те разбирам. Как?
— Избра една дузина послушници на същата възраст и със същото телосложение като мен. Връзваше ги и ги удряше върху същото място на черепа с длето, което бе изработил точно по формата на моята рана. Удряше силно, после по-слабо, после пак силно.
За момент всички млъкнаха.
— Какво стана? — тихо попита Випонд.
— Стана това, че половината умряха почти веднага, а останалите… е, после вече не бяха същите. И повече никой не ги видя.
— Другаде ли ги отведоха?
— Така да се каже.
— А после?
— Боско лично пое обучението ми. За пръв път вършеше подобно нещо. Понякога ме караше да продължавам по десет часа на ден — ако откриеше някаква слабост, първо ми теглеше здрав пердах и след това ми обясняваше как да я преодолея. После изчезна за шест месеца, а когато се върна, водеше седмина Изкупители. Каза, че били най-добрите в занаята си.
— Какъв занаят?
— Да убиват хора — хора с броня и без броня, с мечове, пръчки, голи ръце. Да организират масови убийства…
Кейл не довърши.
— На затворници?
— Не само затворници — всякакви хора. Двама от тях бяха нещо като генерали — единият се занимаваше с тактика — битки, отстъпления, общи маневри. Другият беше по бандитските работи: малки бойни групи на вражеска територия, убийства, терор над местното население, за да помага на нас, а не на врага.
— И защо беше всичко това?
— Знаете ли, не бях толкова глупав, че да попитам.
— Свързано ли беше с Източните войни на Изкупителите?
— Казах ви, че не попитах.
— Но трябва да си имал някакво мнение.
— Мнение ли? Да. Имаше нещо общо с Източните войни.
Випонд задълго се втренчи в Кейл, който нахално отвърна на погледа. После канцлерът сякаш реши нещо. Обърна се към Албин.
— Доведете другите двама в дома ми колкото се може по-скоро.
Албин повика тъмничаря и двамата излязоха.
Кейл седна на нара, а ИдрисПюк се приближи до решетката.
— Интересен живот — каза той. — Би трябвало да напишеш книга.
16.
След като приключи разговора си с Хенри Мъглата и Клайст, лорд Випонд се отправи към двореца на маршал Матераци, дож на Мемфис.
Дожът имаше много съветници, защото обичаше да се консултира, да обсъжда подробно нещата. Фактът, че рядко приемаше дадените съвети, бе просто чудатост, срещана често сред хората, притежаващи от рождение огромна власт. Единственото изключение от навика му да разговаря без да слуша, беше лорд Випонд, който също притежаваше изключителна власт чрез своята мрежа от шпиони и осведомители, както и благодарение на безспорния си талант вечно да се оказва прав. Не случайно една популярна песничка казваше:
Без да бъде връх на поезията, стихчето казваше чистата истина. Маршал Матераци беше безмилостен мъж, хванал в ръцете си властта на най-голямата империя в човешката история. За да я удържи успешно цели двайсет години, се изискваха изключителни военни способности, политическа дарба и забележителна интелигентност. Но използвайки услугите на Випонд почти през цялото това време, той така и не бе разбрал как канцлерът успява да се сдобие с власт почти равна на неговата. Някъде към третата година от управлението си започна с ужас да осъзнава, че Випонд е станал незаменим. Отначало това го изпълни с дълбока враждебност — то бе недопустимо и го подлагаше на риск от атентат, или още по-лошо, можеше да го превърне в марионетка. Но Випонд даде на маршала да разбере, че винаги ще бъде негов верен служител, стига да го остави на мира и да не се меси в канцлерските му задължения. От тогава отношенията им станаха не точно приятелски, но както се изразяваха селяните от Мемфиска област, „добре изпечени“.