Лявата ръка на Бога

След още един час мълчание Кейл попита:

— Какво ще правим там, където отиваме?

— Ще гледаме да стоим по-надалече от неприятностите… и ще ти обясня това-онова.

— Например?

— Изчакай да стигнем.

— Знаеш ли, че ни следят? — каза Кейл.

— Онзи грозник със зелената дреха ли?

— Да — потвърди разочарованият Кейл.

— Доста бие на очи, не ти ли се струва?

Кейл се обърна да погледне, сякаш мислеше точно същото. ИдрисПюк се разсмя.

— Онзи, който командва, очаква от нас да спипаме зеления веселяк и да го зарежем в някоя канавка. Истинската опашка е двеста метра по-назад.

— Как изглежда?

— Това ти е първият урок. Да видим дали ще го разпознаеш преди да се справя с него.

— Каниш се да го убиеш?

— Ама че кръвожадно главорезче се извъди. Випонд изрично нареди да бъдем невидими, а това едва ли ще стане, ако оставяме диря от трупове.

— Тогава какво ще правиш?

— Гледай и се учи, синко.

На всеки десетина километра край пътищата за Мемфис имаше малки караулни постове с не повече от петима-шестима войници. На един от тях под развеселения поглед на момчето ИдрисПюк влезе в спор с дежурния ефрейтор.

— За Бога, човече, това е открит лист, подписан лично от канцлера Випонд.

Ефрейторът се държеше любезно, но твърдо.

— Съжалявам, сър. Документът изглежда истински, но за пръв път виждам такъв. Обикновено тия неща ги подписва главнокомандващият. Знам как изглеждат и познавам подписа му. Поставете се на мое място. Ще пратя да повикат лейтенант Уебстър.

— И докога ще го чакаме? — попита възмутено ИдрисПюк.

— Вероятно до утре.

ИдрисПюк изстена безпомощно, после пристъпи до прозореца. След около минута направи на Кейл знак да се приближи и прошепна:

— Чакай отвън.

— Нали трябваше да гледам и да се уча?

— Недей да спориш, по дяволите — изпълнявай. Излез отзад и гледай никой да не те види.

Кейл се подчини с усмивка. Зад караулното помещение четирима войници седяха на оградата, пушеха и изглеждаха отегчени. Пет минути по-късно ИдрисПюк излезе, кимна на Кейл да го последва и поведе конете по една тясна пътека настрани от главния път.

— Е, какво става? — попита Кейл.

— Ефрейторът ще ги арестува и ще ги задържи в килията за два дни.

— Какво го накара да си промени решението?

— А ти как мислиш?

— Не знам, затова питам.

— Подкупих го. Петнайсет долара за него и по пет за войниците.

Кейл бе искрено потресен. Колкото и злобни, жестоки и дребнави да бяха Изкупителите, изглеждаше немислимо да пренебрегнат дълга си заради пари.

— Ние имахме открит лист — възмути се той. — Защо трябваше да ги подкупваме?

— Няма смисъл да вдигаш аларма — отвърна раздразнено ИдрисПюк. — Просто го приеми като част от обучението си — един нов факт в опознаването на човешкия род. Не си въобразявай — продължи сърдито той, — че щом Изкупителите са те тормозили като куче, вече знаеш що за гадно и порочно същество е човекът.