Лявата ръка на Бога
- Автор: Хофман Пол
- Серия: Лявата ръка на Бога #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лявата ръка на Бога». Краткое содержание книги:
След тия троснати думи ИдрисПюк пое напред и повече не проговори до края на деня.
Може би не е трудно да се обясни защо го обзе такава досада, макар да бе свикнал с далеч по-неприятни неща от един подкупен ефрейтор. Колцина от нас се нуждаят от голямо бедствие, за да изпаднат в нервна криза? Загубен ключ, стъпване върху остър камък, спречкване по незначителен въпрос — това е достатъчно, за да хвърли в ярост дори разумен човек, стига да е в подходящото настроение. Нищо повече — а колкото и ограничени да бяха познанията на Кейл за човешката същност извън кръга на яростните фанатици, той притежаваше достатъчно благоразумие, за да остави на мира ИдрисПюк, докато не се успокои.
Все пак яростта на ИдрисПюк би била съвсем основателна, ако знаеше кой е наредил да бъдат следени; би имал и основания сериозно да се изплаши, защото щеше да знае, че Кити Заека не позволява шпионите му да бъдат тъй лесно разкрити. Двамата засечени от ИдрисПюк съгледвачи само след час попаднаха зад решетките, но те бяха обикновени примамки, пратени точно за тази цел. Когато Кейл и ИдрисПюк се върнаха на пътя, а един ден по-късно отново се отклониха и поеха към Бялата гора, пак бяха следени от два чифта очи — само че много по-опитни.
Докато се изкачваха по планината, грееше слънце и въздухът беше чист като изворна вода. ИдрисПюк бе забравил вчерашното раздразнение и словоохотливо разказваше на Кейл за живота, приключенията и убежденията си — а той наистина имаше какво да разкаже. Би могло да се предположи, че склонният към дива ярост и страховито насилие Кейл ще се раздразни от опитите на неговия спътник да се наложи като наставник, но не бива да забравяме, че въпреки цялата си твърдост той все пак беше младо момче, а безконечните преживявания на ИдрисПюк, неговите възходи и падения биха омаяли дори и най-обръгналия слушател. Значителна част от очарованието се криеше в начина, по който ИдрисПюк се надсмиваше сам над себе си и поемаше отговорността за повечето провали. Един възрастен да се самоиронизира — това бе не просто непознато, а и почти напълно неразбираемо за Кейл. За Изкупителите смехът бе грях — порочен звук, вдъхновен от самия дявол.
Не може да се каже, че ИдрисПюк имаше ведри възгледи за света, но той изразяваше песимизма си с удоволствието на познавач и охотно се подлагаше под острието на собствения си шеговит цинизъм — готовност, която Кейл намираше за странно утешителна и забавна. Момчето не би приело да слуша жизнерадостни мнения за човешкия род — те биха влезли в жестоко противоречие с всекидневния му опит. Но откри, че гневът му става по-поносим и едва ли не стихва, когато слуша как някой се надсмива над човешката жестокост и глупост.
— Няма по-добър начин да развеселиш някого — обявяваше изневиделица ИдрисПюк — от това да му разкажеш как наскоро те е сполетяло ужасно нещастие.
Или пък:
— Животът е пътешествие за хора като теб и мен — пътешествие, в което никога не сме сигурни къде отиваме. По пътя виждаш нова, по-добра цел и мигновено забравяш мястото, накъдето си тръгнал. Ние сме като алхимиците, които започват от търсенето на злато, а попътно откриват полезни лекарства, нови видове фойерверки и начини за консервиране на продукти — само злато така и не откриват!
Кейл се разсмя.
— Защо изобщо те слушам? При първата ни среща ти се препъна в краката ми, а при следващите две беше в окови.
По лицето на ИдрисПюк се мярна израз на меко презрение, сякаш бе чувал това толкова често, че не си струваше да отговаря.
— Тогава учи се от моите грешки, умнико… а после се поучи от факта, че вече четирийсет години бродя из коридорите на властта и още съм жив, — което не може да се каже за повечето от хората, тръгнали заедно с мен. И бих добавил, че същото чака и теб, ако не проявиш много повече здрав разум, отколкото видях досега.
— Дотук се справям добре.
— Тъй ли?
— Да.
— Просто извади късмет, синко, голям късмет. Не ме интересува колко те бива с юмруците. Да стигнеш дотук без да увиснеш на въжето е такъв късмет, какъвто не можеш да си представиш. — Той помълча и въздъхна. — Вярваш ли на Випонд?
— Не вярвам на никого.
— Всеки глупак може да каже, че не разчита на никого. Лошото е, че понякога се налага. Хората са способни на благородство, саможертва и тъй нататък — тия неща съществуват, но бедата е там, че идват и си отиват. Никой не очаква от един весел мъж или една милостива жена да са такива всеки ден и всеки час — ала се смайваме, когато хората са достойни и предани години наред, а сетне нарушат тази преданост за ден или за час.