Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
И в това мъчително състояние — изложени на тревожния огън на халосните патрони, изнурени от нестихващата атака на военните — а и нови поделения се бяха подредили на отсрещната страна — мистър Пикуик запази онова хладнокръвие и самообладание, които неминуемо съпътствуват великите умове. Той сграбчи мистър Уинкл за лакътя и като се мушна между него и мистър Снодграс, захвана горещо да ги умолява да не забравят, че извън възможността да оглушеят от пукотевицата, не ги грози никаква друга пряка опасност.
— Но… но представете си някои от войниците да са взели истински куршуми по погрешка — възрази мистър Уинкл, бял като платно от измислената от самия него заплаха. — Чух ей сега как нещо изсвистя във въздуха — остро изсвистя! До самото ми ухо!
— Май ще трябва да залегнем, а? — предложи мистър Снодграс.
— Не, не, свърши вече — каза мистър Пикуик. Може устните му да трепереха, може страните му да бяха съвсем бледи, но ни една дума на страх, дори на загриженост не излезе из устата на този безсмъртен мъж.
Мистър Пикуик беше прав: стрелбата секна; но той едва има време да се поздрави за точността на своята преценка, когато забелязаха бързо раздвижване всред войската: дрезгав глас предаде съответна заповед и преди някой от нашите хора да може да съобрази какъв обрат ще вземе новата маневра, всичките шест полка с натъкнати щикове се устремиха стремглаво точно към мястото, дето бяха застанали мистър Пикуик и неговите другари.
Човек е все пак смъртен: и има един предел, отвъд който човешката храброст не може да стигне. Мистър Пикуик впери за миг поглед през очилата в напредващата стихия, а след това просто обърна гръб и… няма да кажем, че побягна, защото, първо, думата е много позорна, и, второ — телосложението на мистър Пикуик не бе в никой случай пригодено за този вид отстъпление: той заприпка в обратна посока с възможно най-голямата скорост, допустима за краката му — толкова бърже наистина, щото не схвана всецяло неудобното си положение, докато не стана твърде късно.
Отсрещната войска, чието появяване бе озадачила мистър Пикуик миг преди това, се приготви да отблъсне показната атака на мнимите нападатели на цитаделата; в резултат на това мистър Пикуик и неговите двама приятели изведнъж се озоваха вкопчени между двете безкрайно дълги редици; едната напредваше с бърза крачка, а другата чакаше стълкновението в бойна готовност.
— Хей! — завикаха офицерите от напредващата редица.
— Махайте се оттам! — крещяха офицерите от отбранителната линия.
— Къде да идем? — пищяха развълнуваните пикуикисти.
— Хей, хей, хей! — беше единственият ответ.
Последва миг на крайно смущение, ек от тежки войнишки стъпки, бурен сблъсък, едва сдържан смях; шестте полка се бяха вече отдалечили на около петстотин ярда, а подметките на чепиците на мистър Пикуик все още се мятаха във въздуха.
Мистър Снодграс и мистър Уинкл също се бяха преметнали презглава принудително, но със забележителна ловкост; и когато последният, седнал на земята, бършеше с жълта копринена кърпичка жизнения поток, изскочил от носа му, първото нещо — недалеч от него, — що зърнаха очите му, беше неговият многоуважаван вожд, спуснал се да гони собствената си шапка, която се отдалечаваше нанякъде скокливо и весело.
Рядко са моментите в житейския ни път, когато човек усеща такава смешна тревога и среща тъй малко топло съчувствие, както при гонитба на собствената шапка. Огромен запас от хладнокръвие и не малка степен на досетливост са необходими, за да се хване една шапка. Човек не бива да се хвърля стремглаво, за да не я смачка; не бива да изпада и в обратната крайност, за да не я загуби завинаги. Най-добрият начин е да се тича кротичко със скоростта на преследвания предмет, предпазливо и хитро да се дебне удобният миг, постепенно да се изпревари и тогава с ловко движение се навеждате, хващате шапката за върха, а после я нахлупвате здраво на главата; и се усмихвате през всичкото време, сякаш и за вас това не е било по-малко приятна шега, отколкото за останалите.
Имаше лек приятен ветрец и шапката на мистър Пикуик игриво се търкаляше напред. Вятърът подухваше, мистър Пикуик се задъхваше, а шапката си се търкаляше все тъй палаво и радостно като делфинче при прилив. И може би щеше да продължи да си се търкаля и да остане недостижима за мистър Пикуик, ако пътят й не бе прекъснат от самото провидение точно когато този джентълмен бе почти решил да я изостави на собствената й съдба.