Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)
- Автор: Эсслемонт Иан Кэмерон
- Серия: Малазанската империя #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емил Минчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)». Краткое содержание книги:
През тази нощ ще се състои свързване. Веднъж в живота се появява Лунната сянка — събитие, в което добрите хора на Малаз са заплашени от демонични хрътки и други още по-ужасни неща.
Същата тази нощ, за която има пророчество, че император Келанвед ще се завърне. Затова и тук са хората, които биха предотвратили това на всяка цена. Докато разногласията в Империята очертават линията на битката, древното присъствие започва своето покушение над острова. Сред свидетелите на тези катаклизми са крадец на име Киска и Темпър — изтощен от войни ветеран. Макар и да не го знаят, всеки от тях има своята роля в конфронтацията, която ще определи не само съдбата на Малаз, но и тази на останалия свят…
Пъшкащ и задъхан, Темпър си позволи да похарчи един безценен дъх, за да извика:
— Помощ!
Тя се изкикоти.
— Никой няма да ти помогне през тази нощ. Тя принадлежи на ловците на Сянката. Не ги ли чуваш как утоляват глада си?
Тя се притисна още по-плътно около него и прихвана врата му отзад.
— Нека ти покажа моя глад. Ще му се насладиш много повече, отколкото на техния. Обещавам ти.
Темпър впрегна цялата сила, на която бе способен, вливайки я в свободната си ръка. Но сега мазната й коса беше в очите му. Собствената му кръв капеше от устата й върху бузата му и прогаряше кожата като киселина. Нещо изклокочи в гърлото на съществото и то изсъска. Темпър извърна лицето си възможно най-далече от нейното.
Нещото изръмжа и изведнъж главата му отхвръкна назад. Косата вече не закриваше лицето му и Темпър погледна нагоре. Видя юмрук, който стискаше черна коса и дърпаше главата на съществото назад. Нещото изсъска и се загърчи, а устата му се разпени. Вратът му бе извит назад под невъзможен ъгъл. Очите му бяха пълни с буреносен гняв. Дълго метално острие се спусна пред врата на създанието — ръждясало, нащърбено, повече приличаше на стар железен прът, отколкото на меч. То сряза бледата плът на сантиметри от лицето на Темпър. Вратът се разтвори с влажно късане, като презрял плод, откъснат от дръжката. Гореща зловонна кръв заля главата на Темпър. Нещото се сгърчи и изпадна в конвулсии, а змийският му крайник започна да шиба камъните.
Темпър се изтъркаля настрани и избърса бузите и очите си, защото вонящата кръв пареше като отрова.
— Богове! О, богове!
Той застана на колене, повърна, изстена, изтри устата си и се просна по гръб на земята, поемайки си огромни глътки свеж въздух.
Този, който го бе спасил, стоеше надвесен над закланото същество. Трупът продължаваше да потрепва, въпреки че беше безглав. „Като пиявица“, помисли си Темпър и отново му се догади. Той бавно се изправи на крака и се изхрачи, за да изчисти ужасния вкус от устата си.
— Много благодарности, страннико.
Мъжът не му отвърна. Когато лунната светлина блесна през една пролука в облаците и го облъчи, Темпър си помисли, че може би ситуацията му не се бе подобрила с нищо. Не знаеше кой или какво го бе спасило, но то със сигурност не беше живо. Беше ходещ труп, облечен в очукана броня. Плътта му бе бяла и суха, зъбите жълти и изпочупени, а очните ябълки празни и тъмни. В едната си ръка държеше главата, от която шуртеше кръв.
— Отвратителни паразити — каза нещото с глас, по-сух от пясък. То хвърли главата настрани и тя се търкулна под един празен дюкян.
Темпър с мъка отклони поглед от мястото, където бе изчезнала главата.
— Да. Отвратителна нощ.
— Дано не мислиш, че тези същества принадлежат на Сянката. Те са натрапници. Като теб.
— Като мен? — попита Темпър и изгледа нещото. Приличаше на имасски воин, но по-висок и по-строен. Зачуди се защо се бе намесил, за да го спаси от сигурна смърт. — На кого дължа живота си?
Съществото наклони главата си. Темпър чу как сухата плът изскърца като ръждясала панта.
— Еджуокър.
— Темпър. А сега какво?
Еджуокър посочи към магазините и къщите по улицата със скелетоподобната си ръка.
— По-добре стой на закрито. Повечето от тях уважават жилищата.
— Съжалявам, но не мога да направя това.
Еджуокър сви рамене.
— Тогава ти пожелавам късмет.
— Благодаря.
Темпър отстъпи назад. Съществото, който или каквото и да бе то, остана на място. На края на улицата Темпър спря, за да погледне през рамо, но той или то си бе отишло. Темпър също сви рамене и отново тръгна, като се насочи към един обществен кладенец, който се намираше съвсем наблизо. Трябваше да измие тази мръсотия от себе си.
Когато стигна счупения кладенец, посветен на Полиел, Темпър изля десетина кофи ледено студена вода върху главата си. После пое към „Ток Уей“, но не след дълго забави крачка и се огледа. Онова там не трябваше ли да е улица „Каменна“? Той се взря в плътния мрак на нощта. Къщите и витрините на магазините тук не му изглеждаха познати. Тази нощ нещо подвеждаше чувството му за ориентация и го караше постоянно да се съмнява къде се намира.