Пражкото гробище
- Автор: Эко Умберто
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефан Тафров
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пражкото гробище». Краткое содержание книги:
„Пражкото гробище“ е с обем 528 страници (на италиански) и вече цяла година е тотален бестселър в Италия, Испания, Аржентина и други испаноговорящи страни, а откакто излезе на английски — и в англоезичния свят. Само в Италия книгата излезе с огромния за страната тираж от 200 хиляди екземпляра!
Умствената му дейност не била кой знае каква, ала знаел едно и не се отказвал от него: искал да убие Нино Биксио.
За Симонини Бронте си бил само чудак, който му помагал да прекара по някоя и друга отегчителна зимна вечер. По-интересен веднага му се сторил един друг субект, една космата и в началото свадлива личност, човек, когото чул да пита за рецептите на различни гозби, а после от думите му проличало, че е почитател на добрата кухня подобно на Симонини. Последният му обяснявал как се приготвят агнешки котлети по пиемонтски, а той разкривал пред него всички тайни на капонатата, Симонини му разказвал за суровото месо от Алба, колкото да предизвика вълчия му глад, а той пък се разпростирал върху алхимията на марципана.
Та този майстор Нинуцо говорел почти на италиански и давал да се разбере, че е пътувал в странство. Като демонстрирал колко много почита и уважава различните богородици в местните храмове и като се държал със Симонини по начин, подобаващ на духовническия му сан, той доверил особеното си положение: до неотдавна бил оръжейник в бурбонската армия, но не като военен, а като експерт по съхраняването и управлението на един барутен погреб наблизо. Гарибалдийците изгонили оттам бурбонските войници и секвестирали мунициите и барута, но за да не се налага да разрушават укреплението, оставили Нинуцо на служба като пазач на заплата към военното интендантство. И той пазел и се отегчавал в очакване на заповеди, озлобен срещу окупаторите от Север, тъгувал за своя крал и си мечтаел за бунтове и въстания.
— Ако искам, мога да вдигна във въздуха половин Палермо — казал на Симонини, щом разбрал, че и той не е на страната на пиемонтците. Като видял изумлението му, обяснил, че окупаторите не били забелязали, че под барутния погреб има подземие, в което имало още буренца с барут, гранати и други военни пособия. Трябвало да се съхранят за неизбежния ден на контраофанзивата, нали вече в планините се организирали въоръжени групи, за да затруднят колкото могат пиемонтските завоеватели.
Докато говорел за експлозивите, лицето му се озарявало и муцуната и мътните му очи ставали почти красиви. И така, един ден завел Симонини в погреба и след като слезли в подземието, му показал на дланта си сивкави гранули.
— Ех, достопочтени отче — казал той, — няма нищо по-хубаво от доброкачествения барут. Вижте само какъв цвят, сив като плоча на покрив, гранулите не се разпрашват, като ги натисна с пръсти. Ако имате лист хартия, мога да ги сложа отгоре му, да ги запаля и те ще изгорят, без да подпалят листа. Едно време ги правеха със седемдесет и пет части селитра, двайсет въглен и дванайсет сяра, после минаха на така наречената английска дозировка, тоест петнайсет части въглен и десет сяра и така губиш войната, защото не ти избухват гранатите. Днес ние от занаята (но за съжаление или по-скоро слава Богу сме малко) вместо селитра слагаме чилийски нитрат и е съвсем друга работа.
— По-добре ли е?
— По-добре е. Знаете ли, отче, всеки ден измислят по някой експлозив, всеки по-лош от другия. Имаше един офицер от кралската армия (имам предвид законния крал), дето се правеше на голям познавач и ме съветваше да използвам най-новото изобретение, пироглицерина. Не знаеше обаче, че той се задейства само при удар и е много трудно да го възпламеня, защото трябва да го удряш с чук и най-напред ще се взривиш ти самият. Слушайте какво ви казвам, няма нищо по-добро от добрия стар барут, ако искате да вдигнете във въздуха някого. И какво зрелище само се получава!
На майстор Нинуцо явно всичко това му доставяло голямо удоволствие, сякаш било най-хубавото нещо на света. Тогава Симонини не отдавал кой знае какво значение на бълнуванията му, ала по-късно, през януари, щял да се сети за тях.
И наистина, докато проучвал как да сложи ръка върху сметките, си казал, че или сметките са тук, в Палермо, или ще бъдат в Палермо, когато Ниево се върне от Север. После Ниево ще трябва да ги откара до Торино по море. Значи е безполезно да ходи по петите му ден и нощ, така и така няма да стигне до касата, а ако стигне до нея, няма как да я отвори. А ако успее и я отвори, ще стане скандал, Ниево ще съобщи за изчезването на регистрите и може да обвинят неговите торински поръчители. Нямало да мине безшумно дори ако можел да изненада Ниево с регистрите в ръка и му забие нож в гърба. Трупът на Ниево във всички случаи щял да е нещо смущаващо. Трябвало регистрите да изчезнат като дим, казали му в Торино. Ала заедно с тях като дим би трябвало да изчезне и самият Ниево, и то по такъв начин, че на фона на неговото изчезване (то трябвало да изглежда случайно и естествено) изчезването на регистрите да мине на заден план. И какво, да вдигне във въздуха или да опожари сградата на интендантството ли? Прекалено много щяло да се набива на очи. Оставало само едно решение: Ниево, с регистрите и всичко останало, да изчезне, докато пътува по море от Палермо до Торино. При една морска трагедия, при която на дъното ще потънат петдесет-шестдесет души, на никой няма да му мине през ума, че целта на всичко това е да се премахнат четири дебели книги.