Пражкото гробище
- Автор: Эко Умберто
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефан Тафров
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пражкото гробище». Краткое содержание книги:
„Пражкото гробище“ е с обем 528 страници (на италиански) и вече цяла година е тотален бестселър в Италия, Испания, Аржентина и други испаноговорящи страни, а откакто излезе на английски — и в англоезичния свят. Само в Италия книгата излезе с огромния за страната тираж от 200 хиляди екземпляра!
— Понякога на човек му се иска да зареже всичко — повтарял безутешният Ниево, — но точно в моменти като този е важно да не пускам кормилото.
На 26 октомври дойде великото събитие. Гарибалди се срещнал с Виктор Емануил при Теано. Така на практика предал в ръцете му Южна Италия. И, казал Ниево, вместо най-малкото да го назначи сенатор на кралството, когато в началото на ноември Гарибалди събрал четиринайсет хиляди и триста конници в Казерта и очаквал кралят да поздрави строя, той изобщо не се появил.
На 7 ноември кралят влязъл триумфално в Неапол и Гарибалди се оттеглил на остров Капрера като някакъв модерен Цинцинат.
— Какъв човек — повтарял Ниево и плачел; така правят поетите (а това много дразнело Симонини).
След няколко дни гарибалдийската армия била разформирована, двайсет хиляди били приети в армията на Савоите, но били включени и три хиляди офицери на Бурбоните.
— Правилно е това — казал Ниево, — и те са италианци, но какъв печален край на нашите епични битки. Няма да се записвам в армията, взимам заплата за шест месеца и казвам сбогом. Трябват ми шест месеца да си довърша работата, дано успея.
Трябва да е била много тежка тази работа, защото до края на ноември успял да изчисти сметките до юли. Оставали му приблизително още три месеца и половина, а може би и повече.
Когато през декември Виктор Емануил пристигнал в Палермо, Ниево казал на Симонини:
— Тук съм останал последният червеноризец и гледат на мен като на дивак. А и се налага да отговарям на клеветите на ония зверове привържениците на Ла Фарина. Справедливи Боже, ако знаех, че всичко ще приключи по този начин, по-добре да се бях удавил, вместо да се кача на кораба в Генуа, за да се впусна в това мъчение.
До този момент Симонини не бил намерил начин да сложи ръка на проклетите регистри. Ненадейно в средата на декември Ниево му съобщил, че се връща за малко в Милано. Оставил ли е регистрите в Палермо? Или ги взел със себе си? Няма как да разберем.
Ниево отсъствал почти два месеца и Симонини се опитал да използва този тъжен период (не съм сантиментален, казвал си той, но каква ти Коледа в тази безснежна покрита с опунции пустош) да посещава околностите на Палермо. Купил си муле, сложил пак расото на отец Бергамаски и обикалял от село на село, едно за да събира клюки от свещениците и селяните, но най-вече за да изследва потайностите на сицилианската кухня.
Намирал евтини (но много вкусни) деликатеси като например „готвена вода“ в самотни гостилници в покрайнините: слагаш няколко филии хляб в супник заедно с много зехтин и прясно смлян черен пипер, сваряваш ситно нарязан лук, домати на резенчета и мента в три четвърти литър солена вода, след двайсет минути се изсипва върху хляба, оставя се да постои няколко минути и хоп, поднася се топло.
Пред вратите на Багерия намерил една кръчмичка, скътана в един тъмен вътрешен двор, там на сянка било приятно дори и през зимата, собственикът изглеждал (а и май бил) доста нечистоплътен, ала готвел страхотни ястия от животински вътрешности като например пълнено сърце, свинска пача, момици и какви ли не карантии.
Там срещнал двама души, много различни един от друг, и едва по-късно неговият гений успял да ги свърже някак. Но да не избързваме.
Първият приличал на луд. Съдържателят казвал, че го храни и му осигурява подслон от състрадание, макар всъщност да бил в състояние да извършва многобройни и много полезни услуги. Всички го наричали Бронте и май наистина бил избягал от клането при Бронте. Спомените от бунта постоянно го вълнували и след няколко чаши вино започвал да удря с юмрук по масата и крещял: „Capelli guaddativi, l’ura di gidizziu s’avvicina, popula non mancari all’appello“, ще рече: „Земевладелци, внимавайте, иде часът на Страшния съд, народе, за теб бие часът“. Това бил призивът, който крещял преди въстанието приятелят му Джиралдо Фрайунко, един от четиримата впоследствие разстреляни от Биксио.