Пражкото гробище
- Автор: Эко Умберто
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефан Тафров
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пражкото гробище». Краткое содержание книги:
„Пражкото гробище“ е с обем 528 страници (на италиански) и вече цяла година е тотален бестселър в Италия, Испания, Аржентина и други испаноговорящи страни, а откакто излезе на английски — и в англоезичния свят. Само в Италия книгата излезе с огромния за страната тираж от 200 хиляди екземпляра!
И така, планът бил много прост и операцията не би трябвало да привлече нечие внимание, особено от страна на Ниево, чиято грижа била само да пази касата с регистрите.
Предвиждало се „Ерколе“ да отплава към един следобед, като пътуването до Неапол трябвало да трае петнайсет или шестнайсет часа; най-подходящо било корабът да бъде взривен, когато достигне остров Стромболи, чийто вулкан изригва постоянно и нощем от него излизат огнени езици, така че експлозията щяла да мине незабелязана.
Естествено много преди това Симонини влязъл във връзка с Алмало — той му се сторил най-алчният от целия екипаж — и му дал щедър подкуп и съответните указания: да чака Бронте на кея и да го настани в трюма заедно със сандъка.
— Що се отнася до останалото — казал му, — по свечеряване внимавай кога на хоризонта ще се появят огньовете на Стромболи и няма значение какво е морето. Тогава слизаш в трюма и казваш на онзи човек: „Капитанът ти съобщава, че часът дойде“. Не се интересувай ще направи ли нещо, или няма, стига ти да знаеш, че ще вземе една бутилка с послание вътре и през някой люк ще я хвърли в морето; в морето ще има човек с лодка, който ще вземе бутилката и ще я закара до Стромболи. Ти просто се върни в кубрика и забрави за всичко. Хайде сега повтори какво трябва да му кажеш.
— Капитанът ти съобщава, че часът дойде.
— Браво.
В часа на отплаването Симонини бил на кея да се сбогува с Ниево. Сбогуването било вълнуващо.
— Скъпи приятелю — рекъл му Ниево, — толкова време вече, откакто сме си близки и открих душата си пред теб. Може и да не се видим повече. Щом предам сметките в Торино, се връщам в Милано и там… Ще видим. Ще се заема с книгата си. Сбогом, прегърни ме, да живее Италия.
— Довиждане, Иполите мой, винаги ще си спомням за теб — отвърнал му Симонини, като дори успял да пусне сълза, вживявайки се в ролята си.
Ниево наредил да свалят един тежък сандък от каретата и не изпускал от поглед помощниците си, които го натоварили на кораба. Малко преди да се качи на борда пристигнали двама негови приятели, които Симонини не познавал, и започнали да го умоляват да не заминава с „Ерколе“, защото според тях корабът не бил много сигурен, а било по-добре на другата сутрин да отплава с „Елетрико“, който бил по-сигурен. Симонини за момент се разтревожил, но Ниево махнал с ръка и казал, че колкото по-скоро документите му пристигнат по предназначение, толкова по-добре. Малко след това „Ерколе“ отплавал.
Да кажем, че Симонини прекарал следващите часове в кой знае колко радостно настроение, би означавало да преувеличим хладнокръвието му. Прекарал целия ден и цялата вечер в очакване на събитието, което нямало да види дори ако се изкачи на височината Пунта Раизи, която се издига близо до Палермо. Според изчисленията ми, казал си той, вероятно към девет вечерта всичко би трябвало да е приключило. Не бил сигурен дали Бронте ще успее да изпълни указанията до последната запетайка, но си представял как във водите в близост до Стромболи морякът отива да предаде заповедта, а нещастникът се навежда да вкара фитила в сандъка и го запалва, после бързо тича на кърмата, но там няма никого. Как може да схване измамата и да се завтече като луд (а какъв ако не луд е бил?) към трюма, за да изгаси фитила, но вече щяло да е късно — експлозията щяла да го изпревари, докато се връща.
Симонини бил толкова доволен, задето изпълнил поръчението, че, пак преоблечен като духовник, отишъл в кръчмата на Багерия да се угости с обилна вечеря от паста със сардини и пишистоко а ла гиота (сушена треска, омекнала след двудневно киснене, нарязана на филийки, една глава лук, стръкче керевиз, един морков, чаша зехтин, смлени домати, черни маслини без костилките, стафиди и круши, сол и пипер).
После се сетил за майстор Нинуцо… Не било добре да се оставя непокътнат толкова опасен свидетел… Така че пак се качил на мулето и отишъл в погреба. Майстор Нинуцо бил на вратата и пушел старата си лула. Посрещнал го с широка усмивка.
— Мислите ли, че работата стана, отче?