Пражкото гробище
- Автор: Эко Умберто
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефан Тафров
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пражкото гробище». Краткое содержание книги:
„Пражкото гробище“ е с обем 528 страници (на италиански) и вече цяла година е тотален бестселър в Италия, Испания, Аржентина и други испаноговорящи страни, а откакто излезе на английски — и в англоезичния свят. Само в Италия книгата излезе с огромния за страната тираж от 200 хиляди екземпляра!
(8 септември) Гарибалди влезе в Неапол, без да срещне никаква съпротива. Явно е вдигнал гребена, защото според Ниево е поискал от Виктор Емануил да изгони Кавур. Сега в Торино ще имат нужда от доклада ми и доколкото разбирам, трябва да е колкото се може по-антигарибалдийски. Ще трябва да сгъстя краските по отношение на масонското злато, да обрисувам Гарибалди като лекомислен, да отделя много място на клането в Бронте, да спомена за другите закононарушения, за кражбите, за подкупите, за корупцията и за разхищенията. Ще разкажа за поведението на доброволците, както ми го обрисува Музумечи, за гуляите в манастирите, за обезчестяването на девици (може и на монахини, не вреди нещата да се позасилят).
Да приложа и някоя и друга заповед за реквизиране на частни имоти. Да подправя писмо от анонимен информатор, който ми съобщава за постоянни контакти между Гарибалди и Мадзини чрез Криспи, за плановете им за установяване на република и в Пиемонт. Общо взето, добър, енергичен доклад, който да постави Гарибалди натясно. Музумечи ми даде друг солиден аргумент: гарибалдийците са преди всичко банда чуждестранни наемници. Сред Хилядата има френски, американски, английски, унгарски и дори африкански авантюристи, утайката на всички нации, мнозина от тях са били корсари заедно с Гарибалди из Америка. Само как звучат имената на помощниците му, Тур, Ебер, Тукори, Телоки, Магиароди, Чудафи, Фригеш (Музумечи изплюва тези имена, както му дойде, освен Тур и Ебер другите никога не ги бях чувал). Имало и гърци, поляци, баварци и един немец на име Волф, който преди командвал германски и швейцарски дезертьори на служба при Бурбоните. А английското правителство поставило на разположение на Гарибалди батальони от алжирци и индийци. Какви ти тук италиански патриоти! От Хилядата италианците са само половината. Музумечи преувеличава, защото около мен чувам само венециански, ломбардски, емилиански и тоскански акценти, а индийци не съм виждал, но няма да е зле в доклада да подчертая за каква сбирщина от нации става дума.
Не пропуснах да добавя, естествено, и за здравите връзки на евреите с масоните.
Мисля, че докладът трябва да стигне по най-бързия начин, като не бива да попада в недискретни ръце. Намерих един пиемонтски военен кораб, който се връщаше в Сардинското кралство, и не ми струва много да си изфабрикувам официален документ, с който се нарежда на капитана да ме качи на борда до Генуа. Престоят ми в Сицилия приключва, малко съжалявам, че няма да видя какво ще стане в Неапол и след това, но не съм тук да се забавлявам, нито пък да пиша някоя епическа поема. В крайна сметка от цялото това пътуване си спомням с удоволствие само за pisci d’ovu, babbaluci a picchipachi, това са видове паста лумака и каноли, ах, канолите… Ниево ми беше обещал да ме почерпи с риба меч a’sammurigghu, но така и не успя и ми остава само уханието на името.
8.
„Ерколе“
От дневниците
от 30 и 31 март и 1 април 1897
На разказвача му е малко досадно, задето се налага да записва този дует между Симонини и неговия натрапчив гост, ала изглежда, че именно на този 30 март Симонини предава последните събития в Сицилия непълно, текстът му се усложнява от множество зачеркнати редове, други пък задраскани с кръстчета, но все пак се разбират — и са плашещи, като ги четеш. На 31 март в дневника се вклинява абат Дала Пикола сякаш за да разтвори иначе херметично затворените врати в паметта на Симонини, като му разкрива онова, което той отчаяно се опитва да не си спомни. И на 1 април Симонини, след прекарана неспокойна нощ с пристъпи на повръщане, се намесва отново, като е раздразнен и като че ли се опитва да поправи преувеличенията и морализаторския патос на абата. Като цяло, понеже не знае кого да слуша, Разказвачът си позволява да разказва тези събития такива, каквито са били според него — и разбира се, поема отговорност за тази възстановка.